Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Ние с вас сме членове на едно и също братство — продължи на глас Улф. — Ние сме аутсайдери, които ходят по въже между светлината и мрака, живеем ден за ден, в постоянна опасност…

По лицето на Шипли се разля широка усмивка.

— Виждам накъде биете, господин Матсън…

— Лейтенант Матсън!

— Правилно, забравих — кимна Шипли. — Но разлика няма, лейтенант Матсън… Излишно е да търсите някаква връзка между нас. Вие сте ченге, наистина… Дал сте клетва да спазвате законите, нали? Докато аз не се чувствам обвързан от подобно нещо, моята клетва е друга — да се боря с всички сили за суверенитета на Съединените американски щати! Независимо от средствата!

— Значи такава е вашата клетва, господин Шипли.

— Ха-ха! — изсмя се онзи. — Да, сър, наистина е такава, макар че хора като мен я дават при по-особени обстоятелства. — Усмивката му се стопи, главата му тъжно се поклати: — Направо ме е срам, че не мога да работя с човек като вас!

Обърна се към стълбите, но гласът на Улф го спря:

— Без мен няма да научите нищо за убийството на Моравия. Как ще процедирате тогава?

— Ще куцукам напред, доколкото мога — сви рамене Шипли. — Сбогом, лейтенант. Това беше последната ни среща.

Улф го изчака да стигне първото стъпало и едва тогава се обади:

— Кажете ми само едно нещо, Шипли. През коя година е роден Моравия?

Онзи се обърна, на лицето му беше изписано искрено любопитство.

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, двадесет и трети ноември…

— Сигурен ли сте?

Усети как любопитството на Шипли нараства.

— Най-добре кажете какво имате предвид — предложи той.

— Ще ви кажа — промълви Улф и бавно тръгна към него. — След като Моравия е на четиридесет и осем години, защо главният патолог на Ню Йорк е готов да се закълне, че е правил дисекция на органи, които едва ли надхвърлят тридесет?

Шипли дълго мълча. Духовете на американските равнини мощно пулсираха под стъкления си похлупак, въздухът сякаш потъмня от безмълвната им песен.

Най-накрая се размърда, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. Ръката му леко се повдигна.

— Най-добре е да ме последвате, лейтенант.

Нишитцу беше освежен и пълен с енергия. Обикновено отбягваше да се възхищава на собствените си постижения, защото отлично знаеше до какви провали може да доведе подобно чувство. Но този път си позволи да изпита дълбоко задоволство от факта, че беше успял да завербува Евън. В „Забранените мечти“ я обичаха и й вярваха. Вероятно защото тя единствена от всички обитатели никога не беше излизала извън стените на този дом. Дори само поради този факт Евън беше специален случай, но тя имаше и още ред положителни качества. От нея се излъчваше невинността на дете. Физически тя действително приличаше на дете, но едновременно с това притежаваше остър, необикновено надарен и аналитичен ум.

Зает с тези мисли, Нишитцу бавно прекосяваше малката вътрешна градина, прорязана от паяжината на тънки снежни преспи. Вдигна глава към футуристичните кули в центъра на Токио. „Тошин Куро Косай“ — Обществото на „Черният кинжал“, се разви и узря някак прекалено бързо, заплахата от разруха вече увисваше над главите им. Всички вървяха по ръба на бръснача и проникването на Моравия в техните редици беше ярко доказателство за това. Друго доказателство беше и наличието на предател в редиците им.

Спря точно в средата на градината. Пред очите му изплува мигът, в който Достопочтената майка отвори очи — светли и искрящи като диаманти, а от устните й се отрониха мрачни слова: Някой е тръгнал срещу нас. Действията му са сложни и добре прикрити, опасността е особено голяма, защото целите му са ясни.

Винаги се вслушваше в думите на Достопочтената майка, защото тя никога не грешеше. Виденията й бяха страховити, но верни, той така и не можеше да разбере коя е тъмната сила, която ги предизвиква. Но винаги я изслушваше внимателно, вземаше предвид предупрежденията й и действаше в съответствие с тях. Евън обеща да открие предателя и положително ще го стори.

Продължи напред. Стана му студено, защото беше излязъл без връхна дреха. Стигна до една плъзгаща се врата, събу обувките си и коленичи. Влезе вътре на ръце и колене, в строго съответствие с древните традиции.

Най-напред зърна Минако Шиан. Тя беше майката на Южи Шиан — президента на „Шиан Когаку“, един от най-могъщите търговско-промишлени концерни в Япония. Именно от него се нуждаеше Нишитцу. Минако беше забележителна жена, красива и привлекателна, въпреки тежестта на годините. Нишитцу честно признаваше пред себе си, че би я предпочел пред жени, които са два пъти по-млади от нея. Блестящите очи надничаха под гарвановочерна коса, прибрана в стегнат кок, продълговатото й лице излъчваше онази привлекателна сила, която мъжете обикновено откриват в гъвкавото тяло на младата си любовница. Нишитцу имаше чувството, че се изправя пред отворената врата на нажежена пещ…