Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Шика те обича, готова е да умре за теб. Благодарение на тази любов е повишила многократно своята чувствителност и вижда това, което останалите не могат… Ах тази Шика! Нейната преценка винаги е била точна!

Улф внимателно я огледа, търсейки признаците на лудост, за които говореше Минако.

Достопочтената майка се изправи и бавно тръгна между хладните камъни.

— Хубавичко ме огледай, tabula rasa , мое Бяло петно — промълви тя. — После помисли за своята любима Шика. Тя е родена през 1972 година, но и след петдесет години ще изглежда такава, каквато е днес… — хладна усмивка се появи на безупречните й устни, очевидно изпитваше удоволствие от смаяното изражение на лицето му. — Макар двете с нея да си приличаме като сестри, аз съм родена в последния ден на последния месец на миналия век…

Улф се смая, въпреки всичко, което Шика му беше разказала за влиянието на „макура но хирума“ върху дълголетието.

— Ти си родена през 1899 година?! — прошепна той. — Господи Исусе!

— А ти кога си роден, Бяло петно? — попита Достопочтената майка.

— Преди четиридесет и три години.

— А даваш ли си сметка, че изглеждаш най-много на тридесет и пет?

Улф неволно докосна бузата си с ръка.

— Колко дълго ще живея? Достопочтената майка сви рамене:

— Моята „макура но хирума“ не ми показва нищо, свързано с теб.

Сянката й се плъзна по камъните, пъргава като котка. После тя се озова от другата му страна и Улф отново изпита чувството, че се разминава с тежък айсберг.

Загадъчната усмивка изчезна от лицето й:

— Имаш ли представа как си успял да промениш съотношението на силите, Бяло петно? Аз съм безплодна. Шика е моя кръщелница. Обичам я повече от всеки друг, повече от всеки мъж, който съм канила в леглото си. — Красотата й започна да разцъфва направо пред очите му. — Разбираш ли какво става тук? Можеш ли да разбереш бъдещето, което се превърна в настояще благодарение на теб? Майка й ме заплашва. Шика беше мой телохранител, но сега също ще се превърне в заплаха за мен… И всичко това заради теб!

— Аз съм тук с нея — отвърна Улф. — Друг начин няма.

Разсеяна от изпаренията, светлината се блъскаше във високите кули на небостъргачите и падаше в градината странно потъмняла, като бронзово покривало.

— Ти си дете-чудо — промълви по-спокойно Достопочтената майка, очевидно успяла да се овладее. — И като всяко дете-чудо носиш в себе си мощта на спасението и унищожението — алените й устни леко се разтвориха: — Вече си преживял част от това, което ще стане… Трябва да мислиш за нас като за тандем… Не забравяй, че обединена, нашата „макура но хирума“ може да постигне всичко… Абсолютно всичко !

Улф усети лепкавата примамливост в думите й и рязко се отдръпна.

— Нямам нужда от теб! — отсече той. — И сам мога да открия Сума!

— Ами Минако? — усмихна се Достопочтената майка. — И нея ли ще откриеш толкова лесно?

— Какво си й сторила? — рязко се обърна той.

— Любопитно — промълви Достопочтената майка и наклони глава: — Защо си се загрижил за нея? Тя е луда. Прибрах я за нейно добро, а и за безопасността на околните.

— Лъжеш!

— Защо трябва да лъжа? Минако е най-добрата ми приятелка, ние сме по-близки от сестри. Нашата близост е особена, бих казала уникална… Тя се грижеше за мен като никой друг. Подхранваше ме… Нима мислиш, че ще я изоставя точно сега, когато тя има нужда от мен?

— Нека да я видя и сам ще преценя това.

— Разбира се — кимна Достопочтената майка.

— Ела.

Напуснаха градината от противоположния край. Стаята, в която се озоваха, беше малка, облицована с дялани, до блясък полирани греди от вековен кедър. Въздухът тежеше от някаква остра миризма — нещо средно между восък и затоплена гума.

Улф отбеляза, че Достопочтената майка заключва плъзгащата се врата зад себе си и едва тогава се обръща към другата жена в помещението. Тя беше Минако. Седеше на колене, с безжизнено отпуснати в скута ръце. Полите на кимоното й приличаха на шарена локвичка.

— Минако?

— Да, Улф-сан.

Той се втренчи в лицето й. Не, съмнение не можеше да има. Това наистина е Минако.

— Затворничка ли си тук?

— Не съм добре — отвърна Минако. — Имам моменти на лудост, сега това ми е съвсем ясно…

— Но това, което ми каза в храма…

— Аз съм болна, Улф-сан. Мислите ми често са ирационални, понякога не зная какво говоря…

В поведението й имаше нещо странно и необичайно, но Улф не беше в състояние да го определи. Реши да прибегне до помощта на „макура но хирума“ и веднага забеляза някаква необяснима аномалия. Пред него имаше една фасада, мъртва като миналогодишна кожа на змия. Но дълбоко навътре помръдваше нещо… Нещо познато, нещо, с което се беше сблъсквал… В един склад в Ню Йорк… Под водата на поточето в Масачузетс…