Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Какво представлява това приспособление?

Душата на Южи се сви. Фактът, че задава този въпрос, ясно доказваше, че вече знае отговора.

— То не функционира — сви рамене той.

— Опитвал ли си го? — вдигна глава тя.

Южи не отговори.

Очите й не изпускаха лицето му.

— Искам да ме включиш!

— Какво? — объркано я погледна той. — Мисля, че не те разбирам… Това… Това е невъзможно!

— Говориш като Хирото! — смъмри го тя. — Знаеш, че е напълно възможно. — Самоувереността й беше влудяваща.

— Е, добре — въздъхна той. — Признавам, че теоретически е възможно, но е твърде опасно…

— Искаш да кажеш, че вече си го изпробвал? — вдигна глава тя, после кимна и си отговори сама: — Всъщност ясно… Личи си по страха ти.

— Трябва да съм луд, за да направя това, което искаш!

— Но въпреки това ще го направиш — отвърна Хана. — Затова съм тук, затова и ти ме допусна до творението си. Нали така? Бъди честен, Южи. Стигнали сте до етап, в който Хирото не знае какво става вътре в Оракула, а ти не разбираш думите му. Включи ме в него и ще получиш отговор на всичките си въпроси.

— А другата възможност е ти да се превърнеш в труп — поклати глава той. — Нямаме никаква представа как ще реагира организмът ти на включването в системата на Оракула!

— Трябва да ти напомня, че нямаш представа и за друго — какво представлява моят организъм! — отсече с хладна логика Хана.

— Още по-зле!

— Оракула няма да позволи да ми се случи нещо лошо.

— Сега вече говориш глупости! — смаяно я изгледа Южи.

— Глупости ли? — вдигна вежди тя. — Добре тогава. Кажи ми, че не го считаш за жив, че той е просто една машина!

— Не знам какво да мисля — призна Южи.

— А пък аз знам какво се върти в главата ти — засече го тя.

Южи си представи загадъчното излъчване на Хана, в душата му се загнезди съмнение. Дали пък Оракула не „говори“ с нея по друг, незабележим за околните начин? Това е лудост, рече си той. Подобна възможност означава, че тя през цялото време е била права да го възприема като одухотворено същество! Но в същото време е толкова самоуверена, толкова спокойна! В поведението й няма дори капчица страх…

— Затова съм тук, Южи-сан — промълви тя. — Моята душевна нагласа наистина е излъчване, което ми позволява да „виждам“ отвъд хармонията на време и пространство, да виждам всичко с яснотата, с която ти виждаш театрален декор. И аз виждам една фина мрежа, върху която хората проектират необясними за себе си събития. А отвъд нея е необятната Вселена. Подредена по начин, който смъртните не могат да възприемат… Там времето, пространството и гравитацията са в съвсем различни измерения, различно е самото им съществувание… — С израз на задоволство проследи проясняването, изписано върху лицето на Южи, изчака малко и продължи: — Сега вече разбираш защо трябва да бъда свързана с Оракула, защо съм убедена, че няма да пострадам от мощните електронни полета. Притежавам това прозрение благодарение на особеното трескаво състояние, при което функционира мозъкът ми, мислите ми протичат по съвсем различен начин от твоите… Чувствам се близка с Оракула, сякаш е част от плътта ми, сякаш е мой брат…

Южи докосна пулсиращото си слепоочие. Отдавна мечтаеше да разбере тайнствената промяна у Хана, но в момента му се искаше да й обърне гръб и да побегне. Взе се в ръце с усилие на волята, въздухът с тихо свирене излиташе от гърдите му.

— Не искам да направя това.

Хана пристъпи към него и тъжно го изгледа.

— Бедничкият Южи. Раздвоението в душата ти е дълбоко и те кара да страдаш…

— Страх ме е от него — прошепна той. — То е хаос!

— Нима така наричаш дарбата си? — докосна бузата му тя. — Хаосът е навсякъде около нас. Нима не чуваш могъщото дишане на Вселената?

— Не чувам нищо, навсякъде около мен цари тишина.

— Точно така. Вслушай се в тишината.

— Хана, откажи се от тази налудничава идея! — умолително прошепна той.

— Трябва да ми забраниш да контактувам с Оракула — парира го тя. — Хайде, направи го!

Той мълчеше.

— Дългът ти е ясен още от самото начало — промълви Хана и пристъпи към Оракула. — Хайде, направи това, което си длъжен да направиш!

Подготовката му отне около час. Когато всичко беше наред, той я настани на един стол редом до черния куб. Ръцете му неудържимо трепереха и спряха едва когато силните пръсти на Хана се увиха около китката му.

— Не бива да се страхуваш от себе си, Южи.

— От себе си? — учудено я погледна той. — Страхувам се от проклетото създание!