Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Ти ли му го даде? — недоверчиво я изгледа Майкъл.

— Не — поклати глава тя. — Отнеха ми го със сила.

Катаната си е катана, но Одри не излизаше от тапата на Майкъл.

— Как стана така, че сестра ми се оказва пленница на Уде? — попита той. — Нали си я отвлякла, за да е на сигурно място?

— Не знам — призна Илайн. — Докарах я на Мауи и я скрих в планинската къща на Ичимада. Знаех, че Дебелака не стъпва в Хана и че това е последното място на света, където някой може да я потърси… Особено пък Масаши. Но се оказа, че греша…

Сега идва ред на най-важния въпрос, въздъхна в себе си Майкъл.

— Масаши знае ли за картичката, която баща ми е изпрател на Одри? — тихо попита той.

— Сигурно — отвърна Илайн. — Защото беше успял да хване писмото, което Филип Дос беше изпратил на теб.

— Но аз го получих — възрази Майкъл.

— Това не ме учудва. Масаши знае защо си тук и иска да се възползва от услугите ти. Ако откриеш документа Катей, та всъщност ще му направиш огромна услуга. Обзалагам се, че вече сме под неотстъпно наблюдение. В момента, в който разбереш къде баща ти е скрил документа Катей, Масаши ще бъде тук да го получи…

А другият вариант е ти самата да си негов агент, помисли си Майкъл. Това би било най-удобният вариант за японеца… Но как да разбера истината?

— Сега и аз трябва да се включа в битката, Майкъл — продължи с равен глас Илайн. — Нося лична отговорност за съдбата на сестра ти. Тя е в опасност заради мен. Уде пътува за летището, няма съмнение, че е уредил да я измъкне нелегално от Хавай. Масаши несъмнено изпитва силно любопитство по отношение на това, което Одри е получила от баща ти. Ще разбере какво е то, в това няма никакво съмнение… И вече няма да има никаква полза от нея. Ако сега не успеем да попречим на Уде, шансовете ни да видим Одри жива стават съвсем теоретически…

Майкъл я слушаше с половин ухо, умът му бързо съобразяваше. Въпросът беше дали може да й се довери и до каква степен да го стори. Добре помнеше какво беше казал баща му: колкото по-възрастен става човек, толкова по-трудно стига до истината. И вероятно наистина е така. Но Майкъл притежаваше „Тендо“ — небесното вдъхновение. Небесното вдъхновение е истината , казваше някога Цуйо.

— Не се безпокой — каза на глас той. — Ще спрем Уде още тук.

В момента, в който прие предложението на Джонас да открие убийците на баща си, Майкъл веднага разбра, че обрича живота си на тази цел. И сега нямаше никакво намерение да се отклонява от своя път.

Има само един начин да разбера на чия страна е Илайн, помисли си той и стъпи здраво на педала. Налага се играта да бъде изиграна докрай.

Уде спря колата минута преди Майкъл и Илайн да навлязат в района на летище Кахулуи. Придружен от доверен боец на Оме, той изчака появата на един униформен служител от летището и тримата потеглиха към входа на службата за товарни превози. Десет минути по-късно двамата се появиха на пистата облечени в работни комбинезони, седнали в открит мотокар за багаж. Отзад беше натоварен голям дървен сандък, върху който имаше надпис:

„ЯМАМОТО ХЕВИ ИНДЪСТРИЗ

РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ ЗА АВТОМОБИЛИ

ЧУПЛИВО“

Пистата за частни самолети се намираше встрани от централната, от която излитаха и кацаха тежките ДС-10 и „Боинг 707“ за Сан Франциско и още ред направления.

Самолетът на Масаши — малък ДС-9, вече беше кацнал. Към него се доближиха малка подвижна стълба и платформа за багаж. На двеста метра по-нататък почиваше огромен „Дъглас“, от който бавно се точеха последните пътници. Уде видя как един от униформените механици край самолета на Масаши започна да отваря товарния люк, колегата му закрепи подвижната стълба към корпуса и отиде да му помага. Защо вършат това, вместо да влязат в самолета и да помогнат на екипажа, запита се той. Наведе се леко напред и напрегна взор. Механикът се обърна и Уде успя да зърне лицето му, пресечено от тънък лейкопласт в основата на носа.

— Буда! — безгласно възкликна той. — Та това е Майкъл Дос! — скочи от мотокара и заповяда на боеца — якудза до себе си: — Каквото и да става, сандъкът трябва да бъде натоварен!

После хукна към самолета, размахвайки ръце по посока на един от представителите на летищната охрана.

— Хей! Онези двамата не са механици!

Пазачът се затича към самолета, ръката му изчезна под ревера на униформеното сако.

Майкъл хукна напред, Илайн извика нещо подире му. Обля го облак отработени газове от реактивните двигатели, дробовете му се свиха, очите му се напълниха с люти сълзи. Горещата струя го тласкаше назад, оттатък нея смътно се долавяха виковете на човека от охраната. Наведе глава да избегне крилото, на крачка от подвижната стълба попадна на маслено петно, подхлъзна се и едва успя да се задържи на крака.