Эрик Ластбадер - Документът Катей

Навлязоха в центъра на града. Слънчевите лъчи се отразяваха в хилядите бавно пълзящи коли и хвърляха странни отблясъци по стените на сградите. Пътуваха в северна посока, към Чийода-ку и Императорския дворец. На Шинбаши Шозо сви на юг и подкара успоредно на пристанището. Край тях се простираше огромната площ на терминала Шодоме, носовите сирени на стотиците товарни съдове във водата вземаха връх над грохота на уличното движение.

— Брат ти Масаши има бизнес на Такашиба, нали? — попита Шозо.

— Точно така — отвърна Жожи. Гледаше право напред, към ослепителното слънчево зайче, което играеше над радиатора на колата.

— Оябун на клана Таки трябваше да си ти — каза Шозо. — Това е твое право.

Жожи не отвърна нищо.

— Може би ще бъдеш от утре… — добави Шозо.

Вече навлизаха в Хаматцушо, Шозо майсторски сви наляво в една тясна странична уличка. От двете и страни се издигаха складове, противоположните им страни гледаха към пристанището.

Жожи извади пистолета си и бавно завинти заглушител на дулото му. Слязоха от колата, заключиха я и тръгнаха по хлъзгавия тротоар. Шозо държеше ръце в джобовете на дългата си пелерина. Пресякоха улицата и хлътнаха във вратата на един от складовете. Над нея нямаше указателна табела.

Спряха в полумрака. Преддверие липсваше, от вратата направо към огромната складова площ се спускаше стръмна дървена стълба, няколко стъпала водеха в обратна посока — нагоре. Въздухът вонеше на рибено масло и нафта. Жожи стисна пистолета и започна да се изкачва. Шозо безшумно го последва. Стъпваха на пръсти, прогнилите дъски под краката им не издаваха никакъв звук.

Горе, в края на стълбата, ги посрещна гола стена. Вдясно се виждаше тясно коридорче. Те предпазливо тръгнаха по него. Пред себе си виждаха огромното, слабо осветено пространство на складовите площи.

Изведнъж в това пространство помръдна сянка. Жожи замръзна на място, Шозо отскочи до стената.

Дайзо се закова. Широките му рамене несъмнено биха се чувствали по-добре в традиционния екип на борците „сумо“, вместо в модерното сако на тесни ивици.

— Какво правите тук? — заплашително изръмжа той. — Вие вече не принадлежите на клана Таки и нямате място тук!

— Имам среща с брат си — излъга Жожи и видя как Дайзо бавно откопчава сакото, а дясната му ръка замръзва на нивото на колана. — Не мисля, че постъпката ти ще бъде разумна — добави той и помръдна пистолета така, че светлината да проблесне по дългата цев.

— Каква е тази воня? — попита Дайзо, без да адресира въпроса си към някой от двамата.

Жожи не отвърна, умът му трескаво работеше. Трябва да е моята, помисли си той.

Дайзо започна да души въздуха като ловджийско куче:

Май познавам тази миризма…

— Дръпни се да мина!

Очите на Дайзо се заковаха в неговите:

— Това е вонята на смъртта!

Атаката му започна светкавично, едновременно с последната дума. Раменете му се приведоха напред късите здрави крака го изстреляха като снаряд към корема на Жожи.

Шозо измъкна карабината с отрязана цев изпод пелерината и я насочи към бореца, Жожи присви клелата и натисна спусъка. Но онзи вече беше успял да го докопа за гърлото.

Стовари се на дъските, тилът му глухо издрънча. Усети как един лакът се забива в слънчевия му сплит майсторска хватка обездвижи дясната му ръка от рамото надолу.

Закашля се, устата му зина за глътка въздух Дайзо видя изпуснатия пистолет и посегна към него. Като на забавен филм Жожи видя как мускулестата ръка се обвива около ръкохватката, а пръстът бавно обира луфта на спусъка. После оръжието блесна във въздуха и започна да се насочва към челото му.

Жожи се концентрира до крайност, нанесе рязък удар с ръба на дланта си върху шията на Дайзо, едновременно с това светкавично се претърколи встрани. Ръцете му се вкопчиха в китката на Дайзо и рязко я извъртяха. Онзи простена едновременно с отчетливото пропукване на костта. Дебелият пръст трябваше да направи огромно усилие, за да се мушне между предпазителя и спусъка. Краката на Дайзо извършиха рязко ритащо движение, тялото му започна да се отдалечава. Жожи го блокира доколкото успя, но в същия миг Дайзо бръкна под сакото си и измъкна дълъг нож „танто“. Стисна го в здравата си ръка, другата, все още стиснала пистолета, безпомощно висеше надолу.

Шозо усети помръдването на някаква сянка зад вкопчените на пода фигури, повдигна дулото на пушката си и натисна спусъка. Двама бойци — якудза отлетяха обратно към вратата, от която току-що бяха изскочили. Шозо залепи гръб за стената и се промъкна покрай биещите се. На сантиметър от главата му се заби куршум, той приклекна и отново натисна спусъка. После зареди двойната цев, отпусна се на лакти и колене и запълзя напред.