Майкл Коннелли - Деветте дракона

— Мади?

— Да, тате?

— Направиха ли ти нещо, Мади? Физически, искам да кажа. Ако са ти направили нещо, трябва да те заведем на…

— Не, нищо ми няма.

Детективът се отдръпна назад, постави длани на раменете й и впери поглед в очите й.

— Сигурна ли си? Можеш да ми кажеш.

— Сигурна съм, тате. Добре съм.

— Хубаво. Тогава да тръгваме.

Той се обърна към Сун.

— Ще ни закараш ли на летището?

— Няма проблем.

— Да вървим тогава.

Бош прегърна дъщеря си през рамо и те последваха китаеца по моста. Мади по целия път се притискаше към него. Едва когато наближиха колата като че ли осъзна смисъла на присъствието на Сун и зададе въпроса, от който Хари се ужасяваше.

— Тате?

— Да, Мади?

— Къде е мама?

Бош не й отговори пряко. Просто й каза, че в момента майка й не може да е с тях, но й е събрала малко багаж и трябва да отидат на летището, за да напуснат Хонконг. Сун мълчеше. Той ускори крачка и се отдалечи, за да се изолира от разговора.

Обяснението привидно спечели известно време на Хари, за да обмисли как и кога да даде отговора, който щеше да промени остатъка от живота на дъщеря му. Когато стигнаха при черния мерцедес, той я настани на задната седалка и отиде да вземе раницата й от багажника. Потърси в джобовете на чантата на Елинор, намери паспорта на Мади и го прибра в джоба си.

Бош седна на предната лява седалка, подаде й раницата и й каза да се преоблече. После си погледна часовника и кимна на Сун.

— Да вървим.

Бодигардът потегли и напусна района на пристанището с висока, но не чак привличаща вниманието скорост.

— Има ли директен ферибот или влак до там? — попита Хари.

— Не, закриха фериботната линия и ще ви се наложи да сменяте влакове. По-добре да ви закарам. Искам да ви закарам.

— Добре, Сун И.

Няколко минути пътуваха в мълчание. Бош копнееше да поговори с дъщеря си, просто да я гледа, за да се увери, че е добре.

— Преоблече ли се, Мади?

Тя не отговори.

Хари се обърна към нея. Беше се преоблякла и седеше, облегната на вратата зад Сун, втренчила поглед навън и притиснала възглавницата към гърдите си. По бузите й се стичаха сълзи. Като че ли не бе забелязала дупката от куршум.

— Добре ли си, Мади?

— Тя е мъртва, нали? — без да се извърне от прозореца, попита момичето.

— Какво?!

Бош знаеше точно кого и какво има предвид дъщеря му, ала се опитваше да печели време, да отлага неизбежното колкото може повече.

— Не съм глупава. Ти си тук. Сун И е тук. И тя трябваше да е тук. И щеше да е тук, но й се е случило нещо.

Невидим юмрук удари Бош право в гърдите. Маделин продължаваше да прегръща възглавницата и да гледа през прозореца с мокри от сълзите очи.

— Съжалявам, Мади. Исках да ти го кажа, но моментът не беше подходящ.

— Кой момент е подходящ?

Той кимна.

— Права си. Няма такъв.

Хари протегна ръка и постави длан на коляното й, но момичето веднага я отблъсна. Първият признак за вината, която той винаги щеше да носи.

— Много съжалявам. Не знам какво да кажа. Когато кацнах сутринта, майка ти ме чакаше на летището със Сун И. Тя искаше само едно, Мади. Да те спаси. Не я интересуваше нищо друго, даже собственият й живот.

— Какво се случи?

Бош се поколеба, ала нямаше какво друго да й каже, освен истината.

— Застреляха я, миличка. Един човек стреляше по мен и улучи нея. Мисля, че не е усетила нищо.

Маделин скри очите си с длан.

— Аз съм виновна за всичко.

Той поклати глава, макар дъщеря му да не го гледаше.

— Не, Мади. Чуй ме. Никога повече не казвай такова нещо. Не си го и помисляй даже. Ти не си виновна. Всичко тук е по моя вина.

Момичето не отговори. Просто прегръщаше възглавницата още по-силно и не откъсваше очи от шеметно носещия се покрай тях път.

Един час по-късно бяха на тротоара пред летището. Бош помогна на дъщеря си да слезе от мерцедеса и се обърна към Сун. Почти не бяха разговаряли в колата. Но сега идваше време да се сбогуват и Хари знаеше, че спасяването на Мади не би било възможно без помощта на бодигарда.

— Благодаря ти, че спаси дъщеря ми, Сун И.

— Ти я спаси. Нищо не може да те спре, Хари Бош.

— Какво ще правиш? Полицията ще дойде да те разпитва най-малкото за Елинор, ако не за друго.

— Ще се оправя, без да споменавам за теб. Обещавам. Каквото и да се случи, няма да забърквам теб и дъщеря ти.

Бош кимна.

— Успех — пожела му той.

— И на теб.

Детективът стисна ръката му и отстъпи назад. След поредната неловка пауза Маделин се приближи и прегърна Сун. Бош видя изражението му, въпреки тъмните очила. Независимо от различията им, Хари разбираше, че избавлението на Мади е донесло известна утеха на Сун. И това може би щеше да му помогне да намери покой в себе си.