Майкл Коннелли - Деветте дракона

Той остави бордовата карта на бюрото и взе торбичката с телефона. Лесно можеше да отвори дневника на повикванията с номерата на познатите на Чан. Дори можеше да открие обаждане от номер, принадлежащ на ченге в Монтерей Парк, на Чу или някой друг, който е предупредил заподозрения за разследването. В паметта можеше да има имейли или есемеси, които да им помогнат да подкрепят обвинението в убийство.

Бош обаче реши да играе по правилата. Управлението и прокуратурата бяха издали директиви, нареждащи на полицаите да искат разрешение от съда, преди да преглеждат информацията в телефоните на заподозрените. Освен ако, естествено, не получеха такова разрешение от самия заподозрян. Отварянето на телефон се разглеждаше по същия начин като отваряне на автомобилен багажник при пътна проверка. Трябваше да го направят коректно, иначе съдът нямаше да признае уликите, открити във въпросния багажник.

Хари остави джиесема на бюрото. В него можеше да се крие ключът към разрешаването на случая, но щеше да почака разрешението на съдия Шампейн. В този момент телефонът на бюрото му иззвъня. На дисплея се изписа ХХХХХ, което означаваше, че повикването е прехвърлено от Паркър Сентър. Той вдигна слушалката.

— Бош слуша.

Не последва отговор.

— Ало? Тук е детектив Бош, с какво мога да ви помогна?

— Бош… можеш да помогнеш на себе си.

Акцентът определено звучеше азиатски.

— Кой се обажда?

— Помогни си сам и се откажи, Бош. Чан не е сам. Много сме. Откажи се, мамка му. Иначе ще има последици.

— Чуйте ме, вие…

Отсреща затвориха. Хари пусна слушалката върху вилката и се вторачи в мъртвия дисплей. Знаеше, че може да се свърже с централата в Паркър и да поиска номера, от който са се обадили. Ала знаеше и че онзи, който го беше заплашил, или е скрил номера си, или е използвал уличен телефон, или вече се е избавил от СИМ-картата. Нямаше да е толкова глупав, че да позвъни от номер, по който могат да го открият.

Вместо да мисли за това, той се съсредоточи върху часа и съдържанието на обаждането. Хората от триадата на Чан някак си вече бяха научили, че е арестуван. Той пак провери бордовата карта и видя, че самолетът е трябвало да излети в единайсет и двайсет. Това означаваше, че още е във въздуха и че не е възможно някой, който чака Чан в Сиатъл, да знае, че той не е на борда. И все пак хората на Чан отнякъде бяха разбрали, че е заловен от полицията. Знаеха и името на Бош.

В ума му отново нахлуха мрачни мисли. Освен ако заподозреният не беше имал среща на летището или не го бяха наблюдавали, докато Бош го е следил, фактите за пореден път сочеха към изтичане на вътрешна информация.

Хари излезе от кабинката си и се насочи към видеозалата, разположена между двете стаи за разпит в отдела. Камерите в тях подаваха видео и аудиосигнал и заподозрените можеха да се наблюдават от малкото помещение по средата.

Бош отвори вратата и завари Чу и Гандъл да гледат Чан на монитора. След неговото влизане тясното пространство окончателно се задръсти.

— Нещо ново? — попита той.

— Засега нито дума — осведоми го лейтенантът.

— Ами в колата?

— Нищо — отвърна Чу, — опитах се да завържа разговор, но той само повтори, че иска адвокат. С това се приключи.

— Тоя тип е железен — отбеляза Гандъл.

— Проверих самолетния му билет — каза Бош. — И Сиатъл не ни помага особено.

— Напротив — възрази Чу.

— Защо смяташ така?

— Предположих, че от Сиатъл е щял да пресече границата до Ванкувър. Имам познат в КККП и той успя провери пътническите списъци. Довечера Чан е щял да лети от Ванкувър за Хонконг. С „Катай Пасифик Къруейс“. Това категорично доказва, че се е опитвал да напусне страната бързо и незабелязано.

Бош кимна.

— Кралската канадска конна полиция?! Бива си те, Чу. Браво!

— Благодаря.

— Съобщи ли на Игнасио? Опитът на Чан да замете следите си ще ни помогне с искането на разрешение за обиск.

— Той знае и го е включил.

— Добре.

Хари погледна монитора. Окованите китки на Чан бяха заключени за желязна халка, завинтена в средата на масата. Широките му плещи още малко и щяха да пръснат шевовете на ризата му. Седеше с идеално изправен гръб, вперил празен поглед в стената насреща.

— Колко време ще ни оставите да протакаме, преди да го регистрираме, лейтенант?

Гандъл се смути. Не обичаше да го изправят пред проблеми, чието решение по-късно можеше да рефлектира върху него.

— Мисля, че вече достатъчно се забавихме. Чу ми каза, че на идване сте минали по обиколния път. Ако отлагате още много, съдията може да се заяде.