Майкл Коннелли - Падане

— Разбрано.

Бош замълча за момент, мислеше какво още да попита.

— Шефе, къде е съветникът?

— Долу в лобито.

— Качвал ли се е в стаята?

— Настоя да го направи. Позволих му да огледа, без да докосва нищо, след което го изведохме.

— Не е трябвало да го правите, Марти.

Знаеше, че рискува, като казва на началника на полицията, че е сгафил. Нямаше значение, че бяха преобръщали трупове заедно.

— Предполагам, че си нямал друг избор — добави след малко.

— Идвай колкото се може по-скоро и ме дръж в течение. Ако не можеш да се свържеш директно с мен, използвай лейтенант Райдър като посредник.

Шефът обаче не му каза скрития си телефонен номер, така че съобщението беше пределно ясно. Бош нямаше да говори пряко със старото си приятелче. Не ставаше ясно обаче какво трябва да прави с разследването.

— Шефе — каза той с официален тон, за да покаже, че не прибягва до старото приятелство. — Ако отида там и се окаже самоубийство, ще го обявя за самоубийство. Ако искаш нещо друго, избери някой друг.

— Всичко е наред, Хари. Просто остави нещата да си кажат сами.

— Сигурен ли си? Това ли иска Ървинг?

— Това искам аз.

— Ясно.

— Между другото, Дювал спомена ли ти за пенсионирането?

— Да, каза ми.

— Натисках за пет години, но в комисията има хора, които не харесаха всичко в биографията ти. Получихме каквото можахме, Хари.

— Признателен съм ти.

— Добре.

Шефът прекъсна връзката. Бош едва успя да затвори телефона, преди Чу да го удави във въпроси за разговора. Хари го преразказа, докато излизаше от магистралата на Сънсет Булевард и продължи на запад.

Чу превърна разказа за обаждането на шефа във въпрос за онова, което не му даваше мира цялата сутрин.

— Ами лейтенантът? — попита той. — Ще ми кажеш ли изобщо за какво става въпрос?

Бош се направи на тъп.

— Какво имаш предвид?

— Не се прави на тъп, Хари. Какво ти каза, когато останахте сами в кабинета? Иска да ме разкара от отдела, нали? И аз никога не съм я харесвал.

Бош не успя да се сдържи. Партньорът му беше от хората, за които чашата задължително е наполовина празна, и възможността да бъде избъзикан не биваше да се пропуска.

— Каза, че иска да те премести, но да те остави да се занимаваш с убийства. В Южното бюро се отваряли свободни места и говорила с тях за прехвърляне.

— Боже Господи!

Чу наскоро се беше преместил в Пасадена. Пътуването до Южното бюро щеше да е същински кошмар за него.

— А ти какво й каза? — настоятелно попита той. — Застъпи ли се за мен?

— Южното е чудно място, човече. Казах й, че за две години там ще станеш истински ветеран. На други места ще ти трябват най-малко пет.

— Хари!

Бош избухна в смях. Дойде му добре. Мисълта за срещата с Ървинг му тежеше. Беше неизбежна и предстоеше съвсем скоро, а той още не беше сигурен как да се държи.

— Майтапиш ли се? — извика Чу и се обърна към него. — Бъзикаш ли ме, мътните да те вземат?

— Естествено, че те бъзикам, Чу. Я изпусни малко парата. Каза ми, че са одобрили молбата ми за по-късно пенсиониране. Ще ти се наложи да ме търпиш още три години и три месеца, ясно?

— О… е, това е добре, нали?

— Да, добре е.

Чу беше твърде млад, за да се безпокои за неща като пенсиониране. Преди близо десет години Бош беше взел неправилното решение да се пенсионира и да напусне управлението. След две години като обикновен гражданин се върна на работа по програмата за отложено пенсиониране, която целеше да задържи опитните детективи в управлението, където да вършат онова, за което ги биваше най-много. За Бош това означаваше разследване на убийства. Назначиха го със седемгодишен договор. Не всички в управлението бяха доволни от програмата това важеше с особена сила за детективите от сектор „Грабежи и убийства“, които се надяваха да се настанят на престижни местенца в центъра на града.

Политиката на управлението позволяваше едно удължаване на договора с три до пет години. След това освобождаването беше задължително. Бош беше кандидатствал за втория си договор преди година и благодарение на типичната полицейска бюрокрация му се наложи да чака повече от година, за да чуе новината от лейтенанта междувременно срокът на първоначалния му договор отдавна беше изтекъл. Чакаше с безпокойство, тъй като знаеше, че може да бъде освободен незабавно, ако комисията реши да не продължи договора му. Определено беше добре, че вече знаеше още колко време ще носи значката. И добрата новина вървеше с известна меланхолия. Когато получеше официалното съобщение на комисията, щеше да знае кога точно ще бъде последният му ден като ченге. Мислите му все се въртяха около това. Бъдещето му си имаше своите ограничения. Може би и той самият бе от хората, за които чашата е наполовина празна.