Майкл Коннелли - Падане

Бош се опита да си ги представи в дома им в Дейтън. На различни етажи, свързани по телефона с човек, когото никога не са виждали. Преди двайсет и две години бяха изпратили дъщеря си в колеж в Лос Анджелис. За да не се върне никога повече.

— Аз имам въпрос — рече госпожа Прайс. — Момент, моля.

Бош чу как тя оставя слушалката и плаче. Накрая заговори съпругът й:

— Детектив, благодаря ви, че не сте забравили за дъщеря ни. Сега ще затворя, за да сляза долу при жена си.

— Разбирам, сър. Сигурен съм, че скоро ще поговорим отново. Дочуване.

Госпожа Прайс вече се бе взела в ръце и попита:

— По новините казаха, че полицията преглежда снимки и видеозаписи на жертвите. Няма да ги покажат по телевизията, нали? Нали няма да покажат Лили?

Бош затвори очи и притисна телефона до ухото си.

— Не, госпожо, това няма да се случи. Снимките са доказателствен материал и няма да бъдат публикувани. Може да дойде момент, когато да бъдат използвани в съда. Но ако това стане, обвинението ще обсъди въпроса с вас. Или аз ще го направя. Ще ви държим в течение за всичко. Бъдете сигурна.

— Добре, детектив. Благодаря ви. Знаете ли, никога не съм помисляла, че този ден ще настъпи.

— Да, госпожо, наистина мина много време.

— Имате ли деца, детектив?

— Дъщеря.

— Дръжте я близо до себе си.

— Да, госпожо. Ще го направя. Скоро ще ви се обадя отново.

Бош затвори.

— Как мина?

Той се завъртя на стола си. Не беше усетил кога Чу се е върнал в кабинката.

— Горе-долу като всеки друг път — каза той. — Още две жертви…

— Да. Къде са те?

— В Дейтън. Какво става с другите?

— Всички се канят да си вървят. Мисля, че са видели предостатъчно за днес. Наистина е ужасно.

Бош кимна и отново погледна часовника на стената. Денят бе дълъг, почти дванайсет часа за него. Чу говореше за другите екипи, които работеха по разследването и през последните шест часа бяха преглеждали видеозаписите с изтезанията и убийствата.

— И аз смятам да си тръгна, Хари, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Аз също трябва да се прибирам.

— Мисля, че сме в добра форма за утре, нали?

В девет сутринта имаха среща с окръжния прокурор, за да изложат случая и да поискат повдигане на обвинение срещу Харди за убийството на Лили Прайс. Бош се завъртя и постави ръка върху дебелата папка с докладите, които щяха да дадат на прокурора. Така наречения пакет.

— Да — рече той. — Мисля, че сме готови.

— А, добре тогава, аз се махам. Ще се видим сутринта. Тук ли ще се срещнем?

— Да.

Чу си падаше по раниците. Метна нещата си през рамо и понечи да излезе.

— Хей, Дейвид — каза Бош. — Преди да си тръгнеш…

Чу се обърна и се облегна на стената на кабинката.

— Да?

— Исках просто да ти кажа, че днес се справи добре. Ние се справихме добре, като партньори.

Чу кимна.

— Благодаря, Хари.

— Така че забравяме за онези неща от преди, нали? Започваме отново.

— Нали ти казах, че ще се реванширам.

— Да, а сега си върви… ще се видим утре.

— До скоро, Хари.

Чу си тръгна щастлив. Бош забеляза за момент изпълнения му с очакване поглед. Може би една бира или хапване щяха да заздравят партньорството им още повече, но Хари искаше да се прибере у дома. Смяташе да направи точно онова, което му беше заръчала госпожа Прайс.

Новата сграда на Дирекцията на полицията струваше почти половин милиард долара и десетте й етажа варовик и стъкло заемаха площ от близо петдесет хиляди квадратни метра, но си нямаше снекбар, а паркингът беше достъпен единствено за привилегированата шепа високопоставени клечки. Като детектив, Бош не влизаше в това число, а паркирането в подземния гараж на сградата се заплащаше. Таксата се удържаше от месечната му заплата. Отказа се, защото още можеше да паркира безплатно на старата „въртележка“ — ръждясващото стоманено съоръжение на три преки по-надолу, зад Паркър Сентър, старата централа на полицията.

Нямаше нищо против да изминава това разстояние преди и след работа. Маршрутът му минаваше през административния център и ходенето му помагаше да се подготви за работния ден или да се разсее след края му.

Тъкмо пресичаше главната улица зад Градския съвет, когато една черна лимузина се плъзна безшумно покрай автобусната спирка и спря на пет метра пред него.

Бош видя, че задното стъкло се плъзга надолу, но се направи, че не е забелязал, и продължи да върви, загледан право пред себе си.

— Детектив Бош.

Бош се обърна и видя лицето на Ървин Ървинг в рамката на прозореца на линкълна.