Долорес Редондо - Дар за бурята

— Видях я на записа от охранителните камери в клиниката.

— Не е същото, Амая. Майка ви лежи мъртва в хладилна камера, не позволявайте да се превърне в признак.

Моргата се намираше в пристройка към залата за аутопсии. Сан Мартин запали осветлението и посегна право към първата врата на горния ред. Отвори я, прибирайки езичето на бравата, и извади подвижната носилка, върху която лежеше тялото. Погледна Амая, която стоеше безмълвна до него, хвана чаршафа в двата горни края и откри трупа.

Огромният тъмен шев с характерната форма на буквата „У“ прекосяваше цялото тяло, от таза до раменете. Почти черният разрез тръгваше от лявото ухо, спускаше се надолу към дясното и макар и не особено дълбок привидно, в средата му розовееше трахеята. Дясната ръка, с която бе стискала ножа, беше изцапана с кръв, но на лявата се виждаха чисти, късо подрязани и изпилени нокти. Косата беше доста по-къса от деня на бягството ѝ с Берасатеги от клиниката, а лицето — толкова сгърчено в момента на смъртта, сега изглеждаше спокойно, отпуснато, като забравена след карнавал гумена маска.

Сан Мартин беше прав. Върху носилката пред нея не лежеше демон, а само трупът на възрастна и малтретирана жена. Прииска ѝ се в такъв случай да изпита така желаното облекчение, усещането за освобождаване, да почувства, че всичко е приключило, но вместо него в главата ѝ затанцува низ от нереални спомени, спомени, каквито тя нямаше, защото никога не ги бе преживявала, спомени, в които майка ѝ я прегръщаше или я наричаше „миличка“, спомени за рождени дни с торти и усмивки, спомени за бели, нежни и ласкави ръце, които никога не бе усещала, но от толкова сънуване и мислене бяха станали реални, като наистина преживени и съхранени в паметта ѝ случки. Ръката на Сан Мартин върху рамото ѝ бе достатъчна. Тя се обърна към него и заплака като дете.

Ибай не спеше добре, откакто бяха пристигнали. Джеймс предполагаше, че суетнята около пътуването и промяната в навиците и часовия график го бяха разстроили повече от очакваното и затова всяка нощ се буди с плач. Той го вдигаше на ръце, люлееше го и му тананикаше абсурдни песнички, докато не го видеше да клюмва върху рамото му и да затваря очички, макар и противейки се докрай. Сложи го в приготвената от Кларис люлка, която не без разправии бе успял да премести в своята стая, и известно време го погледа как спи. Обичайно спокойното му личице дори насън отразяваше възбудата, която се предаваше на крайниците и те на моменти внезапно подскачаха и разтърсваха телцето му, което отказваше да се отпусне.

— Липсва ти мама, нали? — прошепна Джеймс на заспалото бебе, а то сякаш го чу и въздъхна.

Тъгата на малкия за пореден път сви сърцето му. Той погледна загрижено телефона върху нощното шкафче, взе го и за стотен път установи, че няма съобщения, имейли, нито обаждания от нея. Обърна очи към часовника: два посред нощ, значи, почти осем сутринта в Бастан, Амая трябваше вече да е станала. Сложи пръст върху клавиша за набиране и усети как тревогата нахлува в гърдите му, когато го натисна, а това го подсети за чувствата, които го бяха обзели при първия им разговор, когато се запознаха. Сигналът за повикване прозвуча ясно и дори от хиляди километри пресъздаде звука на телефона, жужащ като умиращо насекомо върху нощното шкафче или приглушено от дъното на чантата ѝ. Изслуша сигнала, докато се включи гласовата поща. Затвори, отново погледна към заспалия си син и сълзите замъглиха очите му, докато си мислеше колко ясно послание могат да съдържат мълчанията, неизречените думи, неотговорените обаждания.

Амая се качи по стълбите, поглеждайки часа на джиесема си. Видя пропуснатото обаждане на Джеймс, който, изглежда, бе позвънил, докато седеше в църквата със Сарасола, и го изтри, заричайки се да му се обади, щом ѝ останеше свободна минута. Погледна крадешком към машината за кафе, усещайки, че липсата на сън започва да ѝ влияе и че дори жалките картонени чашки я привличат. Влезе в залата за съвещания, където колегите ѝ гледаха намръщено изложбата, подредена от нея върху дъската.

— Какво означава всичко това? — попита Ириарте, като я видя.

Тя долови враждебността, враждебност, която Монтес и Сабалса също не пропуснаха да забележат и се обърнаха към нея в очакване.

— Добро утро, господа — отвърна рязко и спря.

Изчака отговора им и сравнително спокойно остави чантата и палтото си на стола, преди да се приближи до дъската и да се изправи пред Ириарте.