Крис Картер - Престъпен ум

— Коя беше тя? — повтори Лушън, този път хладно.

Хънтър примигна, за да прогони смущението си.

— Жена, която познавах преди години — най-после отвърна той със същия тон.

— Стига, Робърт. Знам, че можеш да дадеш по-добър отговор. И ти е ясно, че не трябва да ме лъжеш.

За миг погледите им влязоха в схватка.

— Срещах се с нея, когато бях млад — каза Хънтър.

— Колко млад?

— Много. Запознахме се точно след като завърших докторската си дисертация.

Лушън отново седна на леглото и протегна крака пред себе си, за да се настани колкото е възможно по-удобно.

— Колко време се среща с нея?

— Две години.

— Беше ли влюбен? — попита Лушън и леко наклони глава на една страна.

Хънтър се поколеба.

— Какво общо има това с…

— Отговори на въпроса, Робърт — прекъсна го Лушън. — Мога да питам каквото си искам, независимо дали има връзка или не. Такава е сделката и сега искам да ми разкажеш повече за Джесика Питърсън. Беше ли влюбен в нея?

Тейлър се премести неспокойно на стола.

Хънтър кимна едва забележимо.

— Да, бях влюбен в Джесика.

— Смяташе ли да се ожениш за нея?

Мълчание.

Лушън повдигна вежди, показвайки, че чака отговор.

— Да — отвърна Хънтър. — Бяхме сгодени.

Тейлър чу, че гласът на Хънтър трепна за част от секундата.

— О, това е интересно — отбеляза Лушън. — И какво се обърка? Знам, че не си женен, нито разведен. Е, какво се случи? Защо не се ожени за жената, в която си бил влюбен? Тя ли те заряза заради друг?

— Да, тя намери друг, по-добър от мен — рискува Хънтър.

Лушън поклати глава и шумно всмукна въздух през зъби.

— Сигурен ли си, че отново искаш да ме провериш, Робърт? Сигурен ли си, че искаш да ме излъжеш? Защото в момента правиш точно това. — Изражението и гласът му станаха твърди като стомана. — И никак не ми харесва.

Лицето на Тейлър беше привидно спокойно, но в очите ѝ се четеше озадаченост.

— Знаеш ли какво? — каза Хънтър и вдигна ръце. — Няма да говоря за това.

— Мисля, че е по-добре да говориш — възрази Лушън.

— Не смятам — отвърна Хънтър със същия сдържан тон, с който психолог би се обърнал към пациент. — Повикаха ме тук, защото мислех, че ще помогна на стар приятел, някого, когото мислех, че познавам. Когато ми показаха снимката ти в Лос Анджелис само преди няколко дни, бях сигурен, че е станала някаква грешка. Съгласих се да дойда тук, защото мислех, че мога да помогна на ФБР да изясни нещата и да докаже, че ти не си човекът, за когото те мислят, но грешах. Не мога да им помогна, защото няма какво да се изяснява. Ти си точно такъв, за какъвто те мислят, и си направил точно това, което те предполагат. За жалост никой не може да промени този факт. Но ти сам го каза — няма защо да бързаме, тъй като не можем да спасим никого. И когато си тръгна, агентите на ФБР ще продължат да те разпитват къде са останките на другите ти жертви.

Хънтър погледна Тейлър, която намръщи чело, когато чу думата «тръгна».

— Те само ще използват други методи — добави той. — Не толкова традиционни. Убеден съм, че знаеш какво предстои. Може да отнеме няколко дни повече, но повярвай ми, Лушън, накрая ще проговориш.

Хънтър стана, готов да излезе.

Лушън запази спокойствие.

— Предлагам да останеш, стари приятелю, защото ме цитира погрешно.

Хънтър спря.

— Не казах, че няма защо да бързате за всичко. Говорех само за намирането на останките на Сюзън, защото нея наистина не можеш да спасиш.

Нещо в начина, по който Лушън се изрази, накара сърцето на Хънтър да пропусне един удар, да поднови нормалния си ритъм и после отново да пропусне един удар.

— И не съм казвал, че не можеш да спасиш никого, защото мисля, че все още има време. — Измина миг, изпълнен с напрежение, когато Лушън отново погледна китката си, проверявайки въображаемия си часовник. — Не убих всички жертви, които отвлякох, Робърт. — Той придружи думите си с такъв студен и лишен от чувства поглед, сякаш принадлежеше на труп. — Едната все още е жива.

Три дни по-рано

Тя се закашля, разпръсквайки слюнки, и се събуди. Или поне мислеше, че е будна. Вече не можеше да определи. За нея реалността беше ужасяваща като най-страшния ѝ кошмар. Беше постоянно объркана и съзнанието ѝ непрекъснато бе замъглено — полувцепенено, полубудно.

Поради липсата на слънчева светлина отдавна беше загубила представа за времето. Знаеше, че е затворена в тази смрадлива адска дупка отдавна. Имаше чувството, че са минали години, но може би бяха месеци или дори седмици. Времето се влачеше бавно и никой не броеше дните.