Крис Картер - Престъпен ум

Кенеди стана зад бюрото си.

— Още ли пиеш шотландско уиски? — обърна се той към Робърт.

Чистото малцово уиски беше най-голямата страст на Хънтър. За разлика от мнозина той знаеше как да оцени вкуса му, вместо само да се налива с него, въпреки че понякога напиването вършеше работа.

Робърт кимна.

— А ти?

— Да, когато е възможно. — Кенеди се приближи до шкафа вляво, отвори го и извади три чаши и бутилка двайсет и пет годишно «Томатин».

— За мен не, сър — каза Тейлър и сложи снимките в плика.

— Отпусни се, агент Тейлър — каза Кенеди с окуражителен тон. — Тази среща е неофициална и след онова, което преживяхме днес, бих отбелязал, че едно питие е повече от уместно. — Последва пауза на колебание. — Освен ако не пиеш шотландско уиски. В такъв случай мога да ти предложа нещо друго.

— Шотландско уиски би било чудесно, сър — уверено отговори Кортни.

— Лед?

Хънтър поклати глава.

— Само една–две капки вода, моля.

— За мен също — каза Тейлър.

Кенеди се усмихна.

— Изглежда в кабинета ми има двама истински почитатели на шотландското уиски.

Той наля на тримата щедри дози, добави малко вода и им даде чашите.

— Искам да те питам нещо, Робърт — със сериозен тон каза накрая.

Хънтър отпи малка глътка от уискито, което имаше приятен богат вкус, без да е твърде силен, с нюанс на цитрус и плодове, комплексен, но пивък. Той се наслади на аромата, преди да преглътне.

Кортни направи същото.

— Мислиш ли, че Лушън излъга за канибализма си? — попита Кенеди. — Това е нещо, което няма как да докажем.

— Не виждам какво би постигнал, ако лъже — отвърна Хънтър.

— Може би е търсил шокиращ ефект, Робърт. Хората с комплекс на «господ» обожават вниманието. И двамата го знаете.

Хънтър поклати глава.

— Не и Лушън. Той не иска слава. Поне още не. Колкото и извратено да звучи, мисля, че не излъга за онова, което е направил… че е изял част от органите на Сюзън… и че е дал и на родителите ѝ да ядат.

В очите на Кенеди се четеше съмнение.

— Знаеш, че не съм изучавал психология, Робърт, и затова нека да ти задам същия въпрос, който Лушън зададе на агент Тейлър. — Кенеди врътна глава към нея. — Защо би го направил? Отишъл е при родителите на Сюзън, за да им предложи пай, приготвен с нейни органи, за бога. Това е нещо повече от откачено, зло и неморално. Не съм виждал или чувал за подобно извращение. А през живота си съм виждал и чувал много. Що за зъл ум би накарал някого да направи такова нещо? — Той отново отпи от уискито.

Тейлър погледна с любопитство Хънтър.

Робърт повдигна рамене и отмести поглед встрани.

— Чел съм изследвания, книги, научни трудове, какво ли не за убийци канибали, някои серийни убийци, други не — добави Кенеди. — Държали сме много от тях долу в същите килии през годините. Мнозина мислят, че са го направили, защото за тях жертвите са нещо специално и актът на изяждането им затвърждава връзката им с жертвата. Те вярват, че ако изядат дори малка част от тях, жертвите ще останат с тях завинаги и разни такива тъпотии. — Той леко поклати глава. — Предполагам, че всеки е заблуден по свой начин. Но да ги дадеш на други хора да ги ядат? Това е чист садизъм и психоза. Какво друго може да го обясни?

Хънтър не отговори.

— Затова, ако имаш някоя друга идея, която може да хвърли светлина върху въпросите «защо» в това безумие, Робърт, моля те, обясни ми, защото аз не мога да го проумея — настоя Кенеди. — Защо ще дава на родителите ѝ да ядат части от Сюзън? От чист садизъм ли?

Хънтър отпи от уискито си и се облегна на библиотеката.

— Не мисля, че е било садизъм. Смятам, че Лушън го е направил, защото се е чувствал виновен.

Изпълненият с недоверчивост поглед на Кенеди се стрелна между Хънтър и Тейлър. Агентът на ФБР изобщо не изглеждаше изненадана.

— Би ли пояснил, Робърт? — попита директорът шепнешком. — Защото на мен да дадеш някого на родителите му да го ядат, не ми звучи като действие на човек, изпитващ вина.

Хънтър се огледа наоколо, сякаш търсеше отговор, който витае във въздуха.

— Можем да разсъждаваме колкото искаш, Ейдриън, но единственият, който знае какво става в главата му, е самият Лушън.

— Разбирам — съгласи се Кенеди. — Но все пак искам да знам защо мислиш, че вината има нещо общо с това?

— Ако Лушън каза истината, че Сюзън е първата му жертва, а в момента нямаме причина да се съмняваме в това, тогава, както ти е известно, вината и угризенията са първите две най-обичайни психични чувства, които обикновено измъчват човек, убил за пръв път.