Крис Картер - Престъпен ум

— Много си умен, миличък — отново се усмихна тя. — Няма друг като теб. Много те обичам и съжалявам, че няма да видя как растеш.

Очите му пак се напълниха със сълзи. Майка му уви кокалестите си пръсти около шишенцето, но той го стискаше здраво.

— Всичко е наред — промълви тя. — Сега всичко ще бъде наред.

Робърт колебливо пусна шишенцето.

— Татко ще се ядоса.

— Няма, миличък. Обещавам. — Майка му пъхна още две таблетки в устата си.

— Донесох ти любимите бисквити, мамо. — Той посочи подноса. — Моля те, изяж поне една. Днес не си яла много.

— Ще изям, миличък, след малко. — Тя глътна още няколко хапчета. — Когато татко се върне у дома, кажи му, че го обичам. Ще го направиш ли заради мен?

Робърт кимна и се втренчи в празното шишенце.

— Защо не отидеш да почетеш някоя книга, миличък? Знам, че обичаш да четеш.

— Мога да чета тук, мамо, за да не си сама. Ще седна в ъгъла, ако искаш. Няма да вдигам шум. Обещавам.

Майка му протегна ръка и погали косата му.

— Ей сега ще ми стане по-добре. Болката започва да преминава.

Клепачите ѝ сякаш натежаха.

— Ще пазя стаята. Ще седна до вратата.

Тя се усмихна измъчено.

— Защо искаш да пазиш вратата, миличък?

— Ти ми каза, че понякога Господ идва и отнася болните хора на небето. Не искам да те вземе, мамо. Ще седна до вратата и ако той дойде, ще му кажа, че ти си по-добре и да не те взима, а да си отива.

— Ще кажеш на Господ да си отиде?

Той кимна енергично.

Майка му се усмихна отново.

— Много ще ми липсваш, Робърт.

Тейлър погледна Хънтър и почувства как сърцето се сви в гърдите ѝ.

Устните на Лушън започнаха да се разтварят в студена усмивка, като напукващ се лед над тъмно замръзнало езеро.

— Излязъл си от стаята, така ли? — попита той.

Хънтър кимна.

— И тогава са започнали кошмарите — каза в заключение Лушън като психолог, който най-после е разчупил бариера на пациент.

В подземния коридор настъпи неловко мълчание, но не за дълго. Втренчил поглед в Лушън, Хънтър най-после прогони спомена.

— Сюзън, Лушън — каза той. Тъгата беше изчезнала от гласа му. — Ти получи каквото искаше, а сега ни разкажи какво се случи, след като я упои в колата.

Ла Хонда, на 30 километра от Поло Алто, Калифорния

Двайсет и пет години по-рано

Сюзън Ричардс се стресна и се събуди от силния звук на затръшваща се врата. Въпреки внезапния шум очите ѝ се отвориха бавно и замигаха, сякаш вятър беше навял в тях песъчинки, които драскаха роговицата ѝ.

Клепачите ѝ бяха натежали и уморени и колкото и да се мъчеше, не можеше да фокусира очите си върху нищо. Всичко около нея беше голямо размазано петно.

Първото, което осъзна, беше, че главата ѝ е замаяна, сякаш е попаднала в мъглив сън и не може да се събуди. Устата ѝ бе пресъхнала, езикът ѝ беше като шкурка. И после долови миризмата — на мръсотия, влага и плесен, на старо и противна. Нямаше представа къде се намира, но тук миришеше на място, занемарено от години. Въпреки ужасната смрад белите ѝ дробове настояваха за въздух и когато си пое дъх, Сюзън усети вкуса на гранясало в стаята. Едно дълбоко вдишване я накара да се задави.

Изведнъж, докато кашляше отчаяно, тя почувства остра, мъчителна болка.

Едва след няколко секунди изтощеното ѝ тяло най-после определи източника. Идваше от дясната ѝ ръка.

Осъзна, че седи на някакъв твърд и страшно неудобен стол. Китките ѝ бяха завързани зад облегалката на стола, а глезените — за краката му. Цялата беше мокра, обляна в пот. Опита се да вдигне главата си, която беше клюмнала на гърдите ѝ, и движението разпрати вълни на гадене в стомаха ѝ.

Не можеше да определи какво осветява стаята, може би лампа в ъгъла или стара крушка, окачена на тавана, но каквото и да беше, обливаше помещението в слабо жълтеникаво сияние. Очите ѝ най-после се отместиха надясно и се помъчиха да се съсредоточат върху ръката ѝ и източника на болката. Все още беше зашеметена и чак след минута зрението ѝ се проясни и мъглата се разсея. И в същия миг сърцето ѝ се изпълни с ужас.

— Боже мой. — Думите се отрониха неволно от устните ѝ.

Огромно парче кожа липсваше от ръката ѝ — от рамото чак до лакътя. Виждаше се само окървавена плът. За миг ѝ се стори, че раната е жива. По ръката ѝ се стичаше кръв, капеше от пръстите ѝ върху бетонния под и образуваше голяма тъмночервена локва до стола.

Сюзън извърна глава и повърна в скута си. Усилието я накара да се почувства още по немощна и замаяна.