Крис Картер - Престъпен ум

На деветнайсет Хънтър завърши психология — с пълно отличие, на двайсет и две получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология.

— Казахте, че той ви е бил съквартирант? — попита Тейлър.

Хънтър кимна.

— От първия ден. Дадоха ми стая в общежитието още в първия ми ден в университета. — Той повдигна рамене. — Лушън беше настанен в същата стая.

— Колко души бяхте в нея?

— Само двамата. Стаите бяха малки.

— И той ли следваше психология?

— Да. — Хънтър пак отмести поглед към небето отвъд илюминатора, когато спомените започнаха да го пренасят назад в миналото. — Лушън беше готин тип. Не очаквах, че ще се държи толкова приятелски с мен.

Тейлър се намръщи.

— Какво имате предвид?

Хънтър повдигна рамене.

— Аз бях много по-малък от останалите. Не си падах по спорта и не участвах в никаква физическа дейност. Бях много слаб и непохватен, с дълга коса и не се обличах като повечето хора навремето. Всъщност бях магнит за хулиганите. Лушън беше на деветнайсет, обичаше спорта и редовно правеше упражнения. Имаше вид на човек, който обикновено би се позабавлявал добре с някого като мен.

Съдейки по вида и телосложението на Хънтър, никой не би предположил, че е бил мършаво и непохватно хлапе. Приличаше на типичен гимназиален атлет, може би капитан на футболния тим или на отбора по борба.

— Той обаче не го направи — продължи Робърт. — Всъщност благодарение на него не ме закачаха много. Станахме най-добри приятели. Започнах да ходя в спортния салон и той ми помагаше с упражненията и диетата, с всичко.

— А как се държеше в ежедневието?

Хънтър разбра, че Тейлър има предвид чертите на характера му.

— Не беше склонен към насилие, ако това питате. Винаги беше спокоен и се владееше. И това беше хубаво, защото определено умееше да се бие.

— Но вие току-що казахте, че не е бил склонен към насилие — рече Тейлър.

— Точно така.

— Обаче сега намеквате, че сте го виждали да се бие.

Робърт кимна.

— Да.

Очите и изкривените устни на Тейлър задаваха безмълвен въпрос.

— В някои ситуации, колкото и да си спокоен и сговорчив, не можеш да се измъкнеш — отговори Хънтър.

— Например? — настоя тя.

— Спомням си, че видях Лушън да се бие само веднъж — обясни Робърт. — И наистина се опита да се измъкне, без да използва юмруците си, но не успя.

— Защо?

Хънтър повдигна рамене.

— Беше се запознал с едно момиче в бара през уикенда и цяла нощ бъбрил с нея. Доколкото ми е известно, това било всичко. Нямало секс, нито целувки, нищо лошо, само няколко питиета, малко флиртуване и много смях. В понеделник след уикенда се връщахме от библиотеката, където бяхме учили до късно, когато ни пресрещнаха четири момчета, всичките здравеняци. Единият беше «много ядосаното» бивше гадже на момичето. Очевидно се бяха разделили неотдавна. Лушън умееше да говори убедително. Както се казва, можеше да продаде сладолед на ескимос. Опита да се измъкне с приказки от ситуацията. Каза, че съжалява и че не знаел, че тя има гадже, нито че наскоро са скъсали. Обясни, че ако знаел, нямало да се приближава до нея и така нататък. Но момчетата не искаха и да чуят. Отговориха, че не са дошли да го слушат да се извинява, а да го пребият.

— И какво се случи после? — попита Тейлър.

— Не много. Дотогава не бях виждал такова нещо. Те се нахвърлиха върху него. Какво направих аз? Въпреки че бях мършав, нямах намерение да стоя и да гледам как четирима неандерталци пребиват най-добрия ми приятел, но не получих шанс дори да помръдна. Всичко продължи десет… най-много петнайсет секунди. За нула време и четиримата бяха на земята. Двама бяха с разбити носове, третият имаше три-четири счупени пръста, а на четвъртия бяха сритани гениталиите. Когато излязохме навън, аз го попитах къде се е научил да се бие.

— И какво отговори той?

— Нещо уклончиво. Каза, че гледал много филми за бойно изкуство. Онова, което научих за Лушън, беше, че няма смисъл да го притискаш за отговори, ако той не иска да отговори. И оставих нещата до там.

— Споменахте, че умеел да говори убедително — каза Тейлър с леко оживен глас. — Но от няколко дни не е говорил много.

— Кога го видя за последен път? — попита Кенеди.

— В деня, когато получих докторската си диплома — отвърна Хънтър. — Завърших една година преди него.

От служебното му досие Тейлър знаеше, че Хънтър е препускал бързо през годините в университета и е събрал четири години в три.

— Но останах в Станфорд — добави Робърт. — Предложиха ми втора стипендия за докторска степен. Лушън и аз продължихме да живеем в стаята в общежитието още една година, докато аз се дипломирах. След това той напусна Станфорд.