К Тюдор - Похищението на Ани Торн

А всъщност съм лъжец. Не съм загубил сестра си при катастрофа и не куцам оттогава.

Хората казват, че времето е велик лечител. Нищо подобно. То е просто един голям валяк. Гази всичко наред, стрива спомените ни на прах, раздробява големите късове страдание, докато от тях останат само дребни, ръбести фрагменти. Все още болезнени, но достатъчно малки, за да се носят.

А колкото до разбитите сърца, те никога не стават отново цели.

Отпускам се в едно от скърцащите кресла в къщата и отпивам дълга глътка бира. Денят е бил дълъг. Отдавна не съм имал пълен ден преподаване и усещам последиците му — както върху тялото, така и върху съзнанието си. Кракът ми пулсира с тъпа, настоятелна болка. Дори четирите таблетки кодеин, които съм взел, не са способни да я облекчат. Довечера няма да мога да заспя нормално, така че изходът е да се натряскам до безсъзнание. Това е моето самолечение.

Стаята тъне в сумрак, осветявана само от настолната лампа и от пропукващата камина. По-рано отскочих до един супермаркет край града и се запасих с основното — замразена пица, полуфабрикати, кафе, цигари и алкохол. На връщане минах между нещо средно между ферма и семеен хотел. Край оградата бяха наредени връзки с нацепени дърва. Почуках, но никой не отвори, макар отпред да бе паркиран очукан форд фокус. На задната му седалка имаше две детски столчета, а на стъклото — лепенка „Малки чудовища на борда“.

До дървата стоеше кошничка с надпис: „5 паунда на вързоп, платете тук“. Вътре се въргаляха към трийсет паунда. Огледах за момент смачканите банкноти, после се сетих за детските столчета и добавих своята към тях. Метнах цепениците в багажника и подкарах обратно към супермаркета за подпалки.

Нужни са към половин дузина от тях, а също изрядно количество ругатни, докато огънят в камината хване. Но сега, за първи път откакто съм се нанесъл, стаята е изпълнена с приятна, суха топлина. Струва ми се, че виждам как влагата се отдръпва от стените. Като изключим разнебитената мебелировка, липсата на лични спомени и факта, че двама души са умрели тук, се чувствам почти у дома.

Върху скута ми лежи отворена тетрадка. На първата страница съм надраскал четири имена, срещу всяко от които има бележки. Крис Манинг, Ник Флечър, Мари Гибсън и, разбира се, Стивън Хърст. Старата банда се е събрала отново, поне на хартия. Онези, които бяха там при случката. Единствените, които знаеха.

Успял съм да науча, че Флеч сега е водопроводчик в Арнхил. Хърст работи в градския съвет. За Мари не съм открил нищо онлайн, но тя може да е омъжена и с друга фамилия. Срещу името на Крис съм отбелязал просто „Починал“. Но това далеч не изчерпва нещата.

Най-отгоре на следващата страница има още две имена: Джулия и Бен Мортън. Под тях — сведения, събрани от пресата и от интернет. Знам, че и двата източника не са много надеждни. Ако вестниците са мястото, където фактите се превръщат в истории, то интернетът е мястото, където историите се превръщат в теории на конспирацията.

Знам със сигурност следното: Джулия е страдала от депресия. Наскоро е приключила развода с бащата на Бен (Майкъл Мортън, адвокат). Престанала е да си взема лекарствата, а накрая е спряла и Бен от училище. А, и още нещо — след като е размазала лицето на сина си и преди да пръсне собствената си глава, е написала послание с кръв върху стената на стаята му.

Не е моят син.

Действия, които трудно се връзват с един здрав разсъдък.

Изрязал съм две снимки и съм ги прикрепил с кламери към листа. Първата е на Джулия и изглежда правена на някакъв семинар. Тя носи елегантен костюм, а косата ѝ е прибрана назад. Лицето ѝ е усмихнато, но погледът ѝ е уморен и предпазлив и сякаш казва: Правете си снимката и се махайте. Чудя се дали именно затова вестникът не я е избрал. Жена на път да се пречупи, жена на ръба на нервна криза. Или може би просто жена, подразнена, че трябва да позира пред натрапчивия фотограф.

Другата е училищна снимка на Бен. Неговата усмивка е широка и подкупваща, двата предни зъба са леко закривени, а вратовръзката — изрядно завързана (вероятно за първи път). Репортерите са изредили обичайния си набор от баналности: добро дете, отличен ученик, с куп приятели и всички изгледи за светло бъдеще. Не се казва нищо за истинското момче, само са използвани готови фрази от кюпа.

В една статия обаче попадам на нещо различно. Сянка, пробягваща по слънчевата повърхност на въображаемото съществуване на Бен. Според неназован училищен източник през последните седмици преди смъртта си поведението му е било необичайно — забърквал се е в проблеми, пропускал е часове. „Държеше се странно, сякаш не беше той.“