Крис Картер - Отмъстителят

Думите „плувен басейн“ накараха Рики да спре, да се обърне и да погледне мъжа.

— После бързо ще закарам велосипеда ти в сервиза. Същият, от който купих велосипеда на Джон. Сигурен съм, че за нула време ще оправят колелото.

Рики сякаш преценяваше възможностите.

Мъжът отново погледна часовника си.

— Хайде! — Той сви устни за момент. — Виж, ще бъда откровен с теб. Когато не е на училище, Джон само чете комикси и играе разни игри… сам. Ето… — Човекът измъкна портфейла си, извади снимка и я показа на Рики. — Може би си го виждал в училище.

Рики присви очи и се вгледа в снимката на слабо момче с къса светлокестенява коса.

— Може би. Не съм сигурен.

Мъжът не изглеждаше изненадан. По-големите ученици не общуваха с по-малките. Нито дори отхвърлени от обществото като Рики Темпъл.

— Все едно — продължи мъжът. — Наистина му е нужен приятел. Знам, че той е едва в четвърти клас, но е умно хлапе и има купища игри, които съм сигурен, че и ти ще харесаш. Може да играете заедно. — Той даде на Рики малко време да си помисли. — Хайде, няма какво да загубиш, пък и ще закарам велосипеда ти да го поправят. Какво ще кажеш?

Момчето се почеса по брадичката.

Мъжът пак погледна часовника си.

— Добре, тогава почакай тук пет минути. Ще взема Джон и ще се върна. Може първо да се запознаеш с него и после да решиш.

— Той харесва комикси, така ли? — попита Рики.

Мъжът се подсмихна.

— Меко казано.

Рики повдигна рамене.

— Струва ми се, че е страхотно момче.

— Да, така е.

— Добре тогава — съгласи се Рики.

Мъжът се усмихна и пренесе велосипеда му до колата си. Сложи го в багажника и после седна зад волана.

— Но пак ще трябва да почистим добре ръцете и коленете ти — каза, включи на скорост и потегли. Зави надясно и в края на пресечката свърна наляво.

Рики се намръщи, когато мъжът мина покрай входа на училище „Морнингсайд“, без да спре.

— Току-що подминахте училището. — Той се обърна към мъжа.

Човекът го гледаше със злорада усмивка.

— Спокойно, хлапе. — Гласът му се беше променил. Сърдечността и топлотата бяха изчезнали, заменени от твърд, студен и гърлен тон. — Сега никой не може да направи нищо за теб.

Претъпканото помещение, което образуваше отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция, се намираше малко по-нататък по коридора от кабинета на Хънтър. Нямаше крехки прегради или глупави сепарета, които да разделят объркания лабиринт от бюра. Служителите се разпознаваха или с табелки с имената на бюрата, когато беше възможно да ги видиш, или като извикаш името на детектива и изчакаш да видиш кой ще вдигне ръка и ще отговори: „Тук.“

Дори по това време на сутринта отделът звучеше и изглеждаше като пчелен кошер, оживен от движение и жужащ от неразбираем шум, който се разнасяше от всяко кътче.

Кабинетът на капитан Барбара Блейк беше в отсрещния край на етажа. Стаята беше доста просторна. Южната стена беше заета от лавици, отрупани с книги с твърди корици, а на северната бяха окачени няколко снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения. Източната стена представляваше огромен панорамен прозорец с изглед към Саут Мейн Стрийт. Точно пред двойното махагоново бюро имаше две кожени кресла „Честърфийлд“ с цвят на бърбън. В средата на стаята беше сложен правоъгълен килим в черно и бяло.

Хънтър почука три пъти на вратата и след секунда му отговориха:

— Влез.

Капитан Блейк седеше зад бюрото, допряла телефонната слушалка до ухото си.

— Не ме интересува как ще го направиш — каза тя по телефона и вдигна ръка към Робърт, поканвайки го да влезе и показвайки му, че ще се освободи след две секунди. — Действай. Направи го… днес. — Барбара тресна слушалката.

„Поне тук нищо не се е променило“ — помисли си Хънтър.

Барбара Блейк беше шеф на отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция от пет години. След като пое длъжността от предишния капитан, тя бързо се утвърди като сериозен ръководител с железен юмрук. Барбара определено беше интригуваща жена — висока, елегантна и много привлекателна, с дълга черна коса и проницателни черни очи, които можеха или да те успокоят, или да те накарат да се разтрепериш. Тя не се плашеше от нищо и от никого.

— Робърт — каза капитан Блейк и стана. Беше с ушит по поръчка светлосив костюм, с бяла блуза, черни обувки и тънък черен колан. Косата и беше прибрана на кок и малките й перлени обеци бяха комплект с колието й. — Добре дошъл отново тук. Съжалявам, че почивката изобщо не се оказа почивка.