Крис Картер - Отмъстителят

— Аз съм Марк — най-после отговори и посочи към себе си, използвайки двете си ръце.

Двамата се вгледаха един в друг и Марк бързо осъзна, че името му не означава абсолютно нищо за жената.

— Марк? — повтори той, превръщайки всяко изречение във въпрос, сякаш Никол би трябвало да знае всичко, което й казваше.

— Братовчед на Одри от Тексас? Тук съм за два дни за събеседване за работа? Отседнал съм в апартамента над гаража отзад? — Мъжът посочи с палец над дясното си рамо.

Озадаченият й поглед стана още по-напрегнат.

— Чаша?

— Не. — Тя поклати глава.

— О! — Марк изглеждаше още по-смутен. — Ами, както казах, аз съм Марк, братовчед на Одри. Ти трябва да си Никол, детегледачката, нали? Те казаха, че ще дойдеш. Съжалявам, не исках да те уплаша, въпреки че ти ми го върна. — Сложи ръка на гърдите си и почука с пръсти няколко пъти върху сърцето си. — Едва не получих удар.

Никол се поотпусна.

— Сутринта пристигнах със самолет за събеседване за работа в центъра на града днес следобед — обясни той.

Мъжът беше с нов костюм, много елегантен, и изглеждаше доста привлекателен.

— Върнах се преди десетина минути — продължи Марк. — И изведнъж стомахът ми напомни, че не съм ял цял ден. — Наклони глава на една страна. — Не мога да се храня, когато съм нервен. Затова дойдох да хапна набързо един сандвич и да изпия чаша мляко. — Той отмести поглед към мястото, където беше седял, и се усмихна. — Сега обаче млякото се разля на масата и капе по пода.

Вдигна стола си и се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да почисти. Намери ролка домакинска хартия в голяма купа за плодове върху кухненския плот.

— Малко съм изненадан, че Одри е забравила да ти каже, че съм тук. — Марк започна да бърше млякото от пода.

— Ами те бързаха да излязат — най-сетне отстъпи Никол. Позата й вече не беше напрегната като преди няколко минути. — Госпожа Бенет ме помоли да дойда в осем часа, но аз успях да стигна дотук чак в осем и половина.

— Аха. Буден ли е Джош? Бих искал да му пожелая лека нощ, ако може.

Никол поклати глава.

— Не. Спи дълбоко.

— Той е страхотно хлапе. — Марк смачка на топка мократа хартия и я изхвърли в кофата за боклук.

Тя се взираше в него.

— Знаеш ли? — каза. — Струваш ми се познат. Виждала ли съм те и преди?

— He — отговори Марк. — Идвам за пръв път в Лос Анджелис. Вероятно си ме виждала на снимки в дневната и в кабинета на Джеймс. Аз съм на две от тях. Освен това очите ми са като на Одри.

— Снимките… Сигурно там съм те виждала. — В паметта й се въртеше неясен спомен.

Далечен звън на мобилен телефон наруши последвалото мълчание.

— Твоят телефон ли е? — попита Марк.

Никол кимна.

— Вероятно е Одри и ще ти каже, че е забравила да спомене за мен. — Той повдигна рамене и се усмихна. — Само че е късно.

Никол също се усмихна.

— Ще отида да отговоря на обаждането. — Тя излезе от кухнята, върна се в дневната и извади мобилния си телефон от чантата. Наистина се обаждаше Одри Бенет. — Здравейте, госпожо Бенет. Как върви вечерята?

— Още по-скучна е, отколкото очаквах, Никол. Нощта ще бъде дълга. Както и да е, обаждам се да проверя дали всичко е наред.

— Да, всичко е наред — увери я Никол.

— Джош буди ли се?

— Не. Погледнах го преди малко. Спи дълбоко.

— Чудесно.

— Между другото, току-що се запознах с Марк в кухнята.

От другата страна на линията се чу силен шум.

— Извинявай, Никол, какво каза?

— Казах, че току-що се запознах с Марк, братовчед ви от Тексас. Отседнал е в апартамента над гаража. Заварих го в кухнята да яде сандвич и двамата се стреснахме и уплашихме. — Никол се изкикоти.

Последва мълчание и след това Одри попита:

— Никол, къде е той? Качи ли се в стаята на Джош?

— Не. Още е в кухнята.

— Добре. Слушай внимателно. — Гласът на Одри беше сериозен, но в същото време трепереше. — Колкото можеш по-тихо и бързо, вземи Джош и напусни къщата. Ще се обадя на полицията.

— Какво?

— Нямам братовчед на име Марк от Тексас. В апартамента над гаража ни не е отседнал никой. Махни се от къщата… веднага. Разбираш ли…

Чу се изщракване.

— Никол?

— Никол?

Връзката прекъсна.

Детектив Робърт Хънтър от отдел „Обири и убийства“ в полицията на Лос Анджелис отвори вратата на малкия кабинет на петия етаж на прочутата сграда на Главното управление на полицията и влезе вътре. Часовникът на стената кой знае защо показваше 14:43.

Хънтър бавно огледа стаята. Не беше идвал в кабинета си от две седмици и се надяваше да се върне отпуснат и със златист тен, но се чувстваше изтощен и беше сигурен, че никога не е бил толкова блед колкото сега.