Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

Дълга тъмна коса, изкусно вдигната на кок, усмивка, достатъчна да озари стадиона в Росунда, и балкон, който опъваше неудържимо синята риза.

— В какъв смисъл класическа? — повтори.

— Ами заради онази проститутка. Нали тук я намериха. Тоест някои нейни части. Някогашното убийство с разчленяване, дето според всички било извършено от онзи съдебен лекар, който прави аутопсии, и неговия приятел, общопрактикуващ. Макар че Бог знае. Тукашният криминален шеф Тойвонен със сигурност е на съвсем друго мнение.

— Значи и ти трябва да си участвал, Бекстрьом — вметна Ернандес и извърнала глава към него, изстреля бляскава усмивка. — Кога е било това? Искам да кажа: кога са я намерили? Още не съм била родена явно, но трябва да е било някъде през 1970-те? Преди 35-40 години? Нали?

— През лятото на 1984 — сряза я Бекстрьом.

Още една думичка да чуя от теб, глупачке, и ще се погрижа да те пратят охранител на паркинг. В Чили, помисли си той и изгледа гневно колежката Ернандес.

— Охо, 1984. Е, тогава съм била родена — рече Ернандес, която явно нямаше намерение да му се дава и пак предпочете да изложи на показ всичките си бели зъби.

— Не ще и дума. Всъщност изглеждаш доста по-възрастна — констатира Бекстрьом, който също нямаше намерение да ѝ се остави.

Да го духаш, кучко, помисли си той.

— Колкото до настоящия случай, трябва да ти разкажем това-онова — отклони ги от темата Холм с деликатно покашляне, докато Ернандес обърна гръб на Бекстрьом и сякаш да е по-сигурна за фактите, заразлиства папка със записки. — Нали идваме точно оттам.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

Холм и Ернандес били първият патрул на мястото. Тъкмо привършвали с ранното сутрешно кафе в денонощната бензиностанция Статойл зад търговския център в Солна, когато ги алармирали по радиовръзката. Сини светлини, сирена и три минути по-късно пристигнали на Хаселстиген 1.

Колегата ги призовал по предавателя към бдителност. Смятал, че „лицето от мъжки пол“, което било тревогата, не се държало както е обичайно за хора, телефониращи с подобни новини. Не бил от онези, дето изтрещяват и дори им е трудно да овладеят гласните си струни. Подозрително спокоен и сдържан всъщност, по-скоро като лудите, които умеят да си преправят гласа, когато се обаждат в полицията, за да докладват за поредните си подвизи.

— Обадил се е разносвач на вестници. Имигрантче. Май е приятно момче, та си мисля, че можем да го отхвърлим от сметките, мен ако питаш — обобщи Холм.

Кой, по дяволите, ще тръгне да те пита теб, помисли си Бекстрьом.

— А жертвата? Какво знаем за него?

— Той е обитателят на апартамента. Казва се Карл Даниелсон. Възрастен мъж, живее сам, на 68 години. Пенсионер — поясни Холм.

— В това сме сигурни, така ли? — обади се Бекстрьом.

— Абсолютно. Веднага го познах. Преди няколко години го прибрахме за пиянство и неприлично поведение в Солвала. Впоследствие си приписа безупречен живот и обвини мен и колегите горе-долу във всичко на този свят. А не че му беше първият път в изтрезвителя, между другото. Социални проблеми, алкохол и какво ли още не. Дето сега им викат социално маргинализирани.

— Обикновен пияница, викаш — отвърна Бекстрьом.

— Ами да. И така може да се каже — съгласи се Холм и по гласа му изведнъж пролича, че би предпочел да сменят темата.

Пет минути по-късно спряха пред входа на Хаселстиген 1 и Холм му пожела късмет. Той и колежката Ернандес трябвало да отидат в участъка, за да напишат своя рапорт, но стига да можели да помогнат с нещо, щели да са на разположение.

С какво ли, по дяволите, помисли си Бекстрьом и слезе от колата, без да благодари за возенето.

Точно както обикновено, помисли си Бекстрьом на слизане от колата. Около загражденията пред сградата се блъскаше задължителната навалица от журналисти и фотографи, съседи и жители от квартала, а и просто зяпачи, които нямаха по-интересни занимания. Както и обичайната сган, разбира се, кой знае как попаднала тук, сред която трима младежи със слънчев загар, дето се възползваха от възможността да коментират облеклото и вида на Бекстрьом, докато той с известно затруднение се промуши под ограничителната лента.

Бекстрьом се извърна и ги огледа, за да ги запамети до деня, в който щяха да се срещнат на негов терен. Чисто и просто въпрос на време, а когато моментът настъпеше, щеше да го превърне в паметен за малките гнусарчета.

На минаване покрай младия униформен колега във входа на сградата той даде първата служебна заповед за предстоящото разследване на убийство.