Катрин Невил - Осем

— Кой е главният тук? — попита Давид. Войникът се изсмя, след това посочи към дълга дървена маса близо до входа на затвора, където се бяха настанили неколцина мъже. Около тях се бе струпала голяма група.

Докато Давид теглеше Мирей през двора, трима свещеници бяха изведени от сградата на затвора и хвърлени на земята пред масата. Тълпата се развика, а войниците използваха щиковете, за да отблъснат всички. След това изправиха свещениците на крака и ги обърнаха към масата.

Петимата, седнали зад масата, заговориха на свещениците поотделно. Един разгърна някакви документи, направи отметка и поклати глава.

След това поведоха осъдените към центъра на двора. Лицата им се превърнаха в бели безкръвни маски, когато видяха какво ги очаква. Тълпата в двора се развика радостно, разбрала, че влачат нови жертви на заколение. Давид стисна здраво Мирей и я побутна към масата, където седяха съдиите, досега скрити от множеството, потънало в доволно очакване на екзекуцията.

Давид се приближи тъкмо когато мъжете, накацали по стената, се провикнаха, за да съобщят присъдата на народа отвън.

— Смърт за отец Амброз от Сан Сулписий! — обяви един и новината бе посрещната с ликуващи викове.

— Аз съм Жак-Луи Давид — представи се на висок глас Давид на първия съдия сред шума, отекнал над стените на двора. — Член съм на революционния трибунал. Дантон ме изпрати, за да…

— Знаем кой си, Жак-Луи Давид — прекъсна го мъж, седнал в края на масата. Давид се обърна към него и ахна.

Мирей погледна съдията и кръвта й се вледени. Това бе лице, което човек виждаше единствено в кошмарите си, лицето, което си бе представила, когато абатисата ги предупреждаваше да се пазят. Пред нея бе въплъщението на злото.

Мъжът бе отвратителен. Плътта му бе прорязана от белези и гноясали рани. От мръсния парцал, увит на челото му, капеше сивкава течност, стичаше се по врата и оставяше дири по сплъстената коса. Докато се хилеше противно към Давид, Мирей си каза, че раните, покрили кожата му, сигурно са външната проява на злото в него, защото пред нея бе въплъщението на самия дявол.

— Вие… — прошепна Давид. — Мислех, че сте…

— Болен ли? — довърши вместо него мъжът. — Болен съм, но не толкова, че да се откажа от служба в полза на страната си, гражданино.

Давид пристъпи към противния мъж, макар да се страхуваше да приближи. Повлече Мирей след себе си и прошепна на ухото й: — Да не си казала и дума. В опасност сме.

Щом си проправи път през скупчилите се около масата, Давид се наведе към съдията и заговори:

— Дойдох по молба на Дантон, за да помогна на трибунала.

— Не ни е необходима помощ, гражданино — отвърна мъжът. — Този затвор е първият. Във всички останали са затворени врагове на държавата. След като произнесем присъдите, ще се преместим другаде. Не ни липсват доброволци за постигане на справедливостта. Върви да кажеш на Дантон, че аз съм тук. Правосъдието е в добри ръце.

— Ясно — отвърна Давид и страхливо протегна ръка, за да потупа мръсния мъж по рамото. В този момент тълпата зад тях нададе нов рев. — Знам, че сте почетен гражданин и член на съвета. Само че има един проблем. Сигурен съм, че може те да ми помогнете.

Давид стисна ръката на Мирей, а тя изпъна гръб и притаи дъх при следващите му думи.

— Племенницата ми е минавала покрай затвора днес следобед и по някаква случайност е била арестувана. Сигурно сте… Надявам се нищо да не й се е случило, защото тя е простичко момиче и не разбира нищо от политика. Искам да ви помоля да я потърся в затвора.

— Племенницата ти ли? — захили се мъжът. Наведе се към кофа с вода, оставена на земята до него, и извади почернял парцал. Дръпна превръзката от челото си, подхвърли я в кофата и уви капещия парцал на нейно място. По лицето му рукна вода и отми гнойта, избила от раните. Мирей усети да я лъхва воня на загнило и смърт, много по-силна и натрапчива от миризмата на кръв в двора. Усети как я обхваща слабост и се уплаши, че ще припадне, когато чу следващия вик на множеството. Наложи си да не мисли какво съпътстваха възторжените крясъци.

— Няма нужда да я търсиш — отвърна отвратителният човек. — Тя е следващата, която ще бъде изправена пред трибунала. Знаем кои са поверениците ти, Давид. Включително и тази. — Той кимна към Мирей, без да я поглежда. — Те са благороднички, носят кръвта на Дьо Реми. Идват от абатството „Монглан“. Вече разпитахме „племенницата“ ти, докато беше в затвора.

— Не! — изкрещя Мирей и се отскубна от ръката на Давид. — Валентин! Какво сте направили с нея? — Тя се пресегна през масата и сграбчи противния мъж, ала Давид я изтегли назад.