Катрин Невил - Осем

— Какво има, Пиер — попита учуден Давид.

— Младите дами — прошепна уплашен Пиер. — Изчезнали са, господине.

— Какво? — извика Давид. — Как така?

— Няма ги от поне два часа, господине. Получиха писмо днес сутринта. Излязоха в градината да го четат. По обяд отидохме да ги повикаме, но вече ги нямаше! Може би… не мога да си го обясня по друг начин… Според нас са прескочили оградата. И оттогава ги няма.

16,00 ч.

Дори възторжените викове на множеството пред затвора не успяваха да заглушат сърцераздирателните писъци вътре. Мирей знаеше, че никога няма да може да заличи тези звуци от съзнанието си.

На тълпата отдавна вече й бе омръзнало да блъска по вратата и хората бяха насядали върху каретите, оплискани с кръвта на избитите свещеници. Алеята бе покрита с обезобразени трупове.

Бе минал вече час, откакто вътре произнасяха присъди. Някои от по-силните мъже бяха повдигнали другарите си на високите стени около затвора и те се опитваха да изтръгнат бодливите железа от камъка, за да ги използват като оръжие, след като се озоват в двора.

Мъж, изправил се на раменете на друг, изкрещя:

— Отворете вратите, граждани! Трябва да въздадем справедливост!

Тълпата зарева, когато чу дръпването на резе. Една от масивните порти се отвори и тълпата я натисна, а след това се опита да нахлуе вътре.

Само че войниците, въоръжени с мускети, удържаха хората и отново затвориха. Мирей и останалите чакаха сведения от покачилите се на зида, които наблюдаваха подобието на съдебен процес и докладваха за кървавата разправа вътре.

Младата жена бе блъскала дълго портите на затвора, беше се опитала да се качи по зида заедно с мъжете, но не бе успяла. Чакаше изтощена край вратата с надеждата да отворят още веднъж, макар за секунда, за да успее да се шмугне вътре.

Най-сетне желанието й се изпълни. В четири часа Мирей забеляза пристигналата открита карета. Конете пристъпваха внимателно върху вече премазаните тела. Гражданките, насядали върху изоставените затворнически карети, се развикаха, щом видяха човека, седнал отзад, и алеята отново се оживи, когато мъжете наскачаха от наблюдателниците си, а отвратителните вещици, покачили се на каретите, се смъкнаха, за да се хвърлят към новодошлия. Мирей скочи изумена. Беше Давид!

— Чичо, чичо! — провикна се тя и си проправи път със зъби и нокти през тълпата. По лицето й се стичаха сълзи. Давид я зърна, лицето му стана сериозно, когато слезе от каретата, разбута всички по пътя си и я прегърна.

— Мирей! — възкликна той, притиснат от навалицата. Хората го потупваха по гърба и го приветстваха с викове. — Какво се е случило? Къде е Валентин? — По лицето му се бе изписал ужас, докато обгръщаше Мирей, а тя хлипаше неудържимо.

— В затвора — извика Мирей. — Дойдохме да се срещнем с една приятелка… ние… не знам какво стана, чичо. Може би е прекалено късно.

— Ела с мен. — Все така без да го пуска, Давид поведе момичето през тълпата. Потупа по раменете неколцина, които познаваше, когато му сториха път да мине.

— Отворете вратите! — провикнаха се някои от мъжете по стените. — Гражданинът Давид е тук! Художникът Давид е отвън!

След няколко секунди една от масивните порти бе отворена и масата смрадливи тела изтласка Давид напред. Двамата се озоваха вътре и вратите бяха затворени отново с неистово усилие.

Вътрешният двор бе потънал в кръв. На малко петно трева, където някога е била градината, бе притиснат свещеник, главата му бе поставена на дръвник. Войник, целият оплескан в кръв, безуспешно се опитваше да отдели главата на монаха от тялото със сабята си. Само че свещеникът все още не беше мъртъв. Всеки път, когато се опитваше да стане, кръвта шурваше от прерязаното му гърло. Устата му бе отворена в безмълвен писък.

Хората се стрелкаха напред-назад и прескачаха сгърчените в най-ужасни пози тела. Бе невъзможно да се прецени колко души са били изклани тук. Ръце, крака, цели тела бяха нахвърлени върху някога грижливо поддържания жив плет, а по цветните лехи бяха разпилени вътрешности.

Мирей се впи в рамото на Давид, започна да наддава писъци и да се бори за глътка въздух, ала той я стисна грубо и зашепна в ухото й:

— Овладей се, иначе сме загубени. Трябва незабавно да я открием.

Мирей отчаяно се бореше със себе си, докато Давид оглеждаше двора, обзет от отчаяние. Ръката на чувствителния художник се тресеше, когато се протегна към един от войниците и го дръпна за ръкава. Униформата на мъжа бе изпокъсана, но поне не бе пазач в затвора; устата му бе оплескана с кръв, макар рани да не се виждаха.