Катрин Невил - Осем

Неочаквано сред гората от размахани ръце и оръжия тя зърна бегло Валентин, добрала се на няколко крачки от сестра Клод. Беше протегнала ръка към възрастната монахиня. След това тълпата отново ги скри.

— Валентин! — извика Мирей. Гласът й се стопи сред гръмовните крясъци и вълната тела я люшна напред към шестте закрити карети, подредени плътно една зад друга пред портите на затвора. Това бяха каретите, които караха обречените монаси.

Мирей се бореше диво, за да се добере до братовчедка си и сестра Клод, но бе все едно да плува срещу течението. Всеки път, когато успееше да направи няколко крачки назад, множеството я отнасяше по-близо до каретите, притискаше я в стените на затвора, докато най-сетне се оказа опряна в колелото на една от каретите и го стисна отчаяно, за да не бъде повлечена отново. Стиска го, докато вратата се отвори, сякаш бе заредена с експлозив. Когато разбушувалото се море от ръце и крака около нея се надигна, Мирей се долепи още по-силно към колелото, за да не бъде повлечена отново.

Извлякоха монасите от каретата, а сетне ги изблъскаха на улицата. Млад свещеник с устни, побелели от страх, срещна за секунда погледа на Мирей, а след това се скри сред хората. Последва го по-възрастен монах, който скочи сам, като не спираше да налага с тояжката си тълпата. Крещеше отчаяно молби към охраната да му помогне, ала те също се бяха превърнали в брутални зверове. Вече се бяха смесили с развилнялата се тълпа. Скочиха от покрива на каретата и разкъсаха расото на нещастния свещеник, превръщайки го в късове; той падна в краката на мъчителите си и бе стъпкан на калдъръма.

Докато Мирей се държеше здраво за колелото на каретата, ужасените свещеници бяха изтеглени един по един навън.

Скупчиха се като уплашени мишки, а наобиколилите ги отвсякъде озверели хора ги налагаха с остени и градинарски инструменти. Мирей усети, че се задушава от страх, и извика името на Валентин, докато наблюдаваше възцарилия се наоколо ужас. Пръстите й се бяха разкървавили, толкова силно стискаше спиците на колелото. Но тълпата я повлече отново и тя се озова притисната в близката стена на затвора.

Блъсна се в зида, след това се свлече на калдъръма. Протегна ръка, за да омекоти падането, и напипа нещо топло и мокро. Вдигна глава и отметна назад червените си коси. Погледът й попадна право в отворените очи на сестра Клод, просната премазана край стената на затвора. По лицето на възрастната жена се бе стекла кръв, забрадката й я нямаше и на главата й зееше дупка. Очите й се вглеждаха напразно към небето. Мирей се отдръпна и изпищя с всички сили, ала от стегнатото й гърло не излезе никакъв звук. Мокрото топло място, където бе отпуснала дланта си, беше рамото на Клод, от което бе откъсната ръката.

Мирей се дръпна, разтреперана от ужас. Избърса трескаво ръка в роклята си, за да я почисти от кръвта. Ами Валентин? Къде беше Валентин? Мирей се изправи и се помъчи да си пробие път покрай стената, докато тълпата се мяташе около нея като разярен безумен звяр. В същия миг чу стон и забеляза, че устните на Клод се разтварят. Монахинята не беше мъртва!

Мирей отново се отпусна на колене и стисна Клод за раменете. Кръвта продължаваше да блика от раната.

— Валентин! — изкрещя тя. — Къде е Валентин? Моля те, Господи, чуваш ли ме? Кажи ми какво стана с Валентин?

Възрастната сестра размърда пресъхналите си устни и изви невиждащи очи към Мирей. Момичето се наведе и косата й докосна устните на монахинята.

— Вътре — прошепна Клод. — Вкараха я в абатството. — След това отново изпадна в безсъзнание.

— Божичко, сигурна ли си? — попита Мирей, но отговор нямаше.

Мирей опита да се изправи. Хората вилнееха около нея, жадни за кръв. Всички размахваха кирки и лопати, а крясъците на убийците се смесваха с воплите на умиращите и давеха собствените й мисли.

Младата жена се облегна на тежката дървена врата на затвора и заблъска с юмрук, докато кокалчетата й се разкървавиха. Никой не отвори. Изтощена, разкъсвана от болка и отчаяние, тя се опита да си пробие път през тълпата и да се добере до каретата, с надеждата още да е там, където я остави. Трябваше да намери Давид. Сега само той можеше да им помогне.

Неочаквано застина сред лавината от тела и се вгледа напред, където множеството се разтвори. Хората се отдръпваха, докато влачеха нещо към нея. Тя се притисна до стената и се запромъква бавно напред, за да види какво става. Тълпата примъкваше напред каретата, в която бе пристигнала. Забодена на камшика отстрани на капрата бе отсечената глава на кочияша, побелялата му коса бе пропита с кръв, старческото му лице бе запазило маската на ужаса.