Катрин Невил - Осем

— Надигаме глас не от страх и ужас, а за да дадем команда, след която да се хвърлим срещу враговете на Франция!… Трябва да проявим дързост и храброст, които да подклаждаме в душите си, докато Франция бъде спасена!

Хората в Националното събрание полудяха. На партера се оформяше бунт, а мъжете хвърляха листове във въздуха и крещяха: L’audace! L’audace! 29 29 Смелост, дързост (фр.) — Б.пр.

Отново настъпи хаос и Давид извърна очи към галерията и потърси определен човек. Той бе слаб, блед мъж, облечен безупречно, с колосан шал, сако без нито една гънка и грижливо напудрена перука. Наблюдаваше околните студено със смарагдовозелените си като на змия очи.

Давид го изучаваше как седи безучастен, защото думите на Дантон не го трогваха. В този момент Давид разбра, че само едно може да спаси страната му, разкъсвана от стотици воюващи фракции, банкрутирала и заплашвана от десетина враждебни сили извън границите. Франция не се нуждаеше от театралните умения на Дантон и Марат. Франция се нуждаеше от лидер. Нуждаеше се от човек, чиято сила бе в мълчанието, докато останалите осъзнаеха, че се нуждаят от способностите му. Изречена от неговата уста, думата „добродетел“ звучеше по-опияняващо от алчността или славата. Този човек щеше да съумее да възстанови пасторалните идеи на великия Жан-Жак Русо, на които се основаваше Революцията. Мъжът, седнал в галерията, бе този лидер. Казваше се Максимилиан Робеспиер.

13,00 ч.

Жермен дьо Стал седеше на твърда дървена пейка в сградата, където се помещаваха кабинетите на деятелите на Парижката комуна. Беше прекарала тук повече от два часа. Наоколо се бяха скупчили притеснени смълчани мъже. Неколцина се бяха свили на пейката до нея, други се бяха отпуснали на пода. През отворените врати към тази импровизирана чакалня Жермен забеляза фигури, които се лутаха напред-назад и подпечатваха някакви документи. От време на време някой излизаше от стаите и извикваше нечие име. Човекът отвън пребледняваше, останалите го потупваха по гърба и шептяха: „Кураж“, а мъжът влизаше в съответната стая.

Тя, разбира се, знаеше какво се случва зад вратата. Членовете на Парижката комуна провеждаха съд. Задаваха няколко въпроса на „обвиняемия“, вероятно „обвинен“ заради положението на родителите си, интересуваха се от произхода му и отношението към краля. Ако нещастникът имаше малко повече синя кръв, тя щеше да бъде пролята по улиците на столицата още на зазоряване. Жермен не се заблуждаваше какви шансове има нещастникът. Оставаше й една-единствена надежда и тя не й позволяваше да се изплъзне, докато очакваше съдбата си. Те не биха гилотинирали бременна жена.

Докато Жермен чакаше и опипваше нашивките по наметката, мъжът до нея неочаквано изгуби самообладание, стисна глава в длани и се разхлипа. Останалите погледнаха нервно към него, ала никой не се опита да го успокои. Извръщаха гузно очи, както човек отвръща поглед от просяците и недъгавите. Жермен въздъхна и стана. Нямаше желание да мисли за ридаещия мъж на скамейката. Трябваше да намери начин да се спаси.

И тогава забеляза млад мъж да си пробива път през множеството в чакалнята, стиснал наръч документи. Къдравата му кестенява коса беше завързана с панделка, дантеленото жабо изглеждаше доста смачкано. Личеше, че е неподдържан, ала в него имаше непресторен устрем. В този момент Жермен си спомни, че го познава.

— Камий! — повика го тя. — Камий Демулен! — Младият мъж се обърна към нея и очите му изненадано заблестяха.

Камий Демулен бе звездното дете на Париж. Преди три години, все още студент, през една гореща юлска вечер той се бе качил на една от масите в кафене „Фоа“ и бе призовал съгражданите си да щурмуват Бастилията. Сега бе герой на революцията.

— Мадам Дьо Стал! — позна я Камий и си проправи път през тълпата, за да поеме ръката й. — Какво ви води тук? Нали не сте замесена в някое противодържавно деяние? — Усмихна се широко и очарователното му лице на поет, съвсем не намясто в тази сграда, потъмня от страх пред смъртта. Жермен се опита да върне усмивката му.

— Заловиха ме „гражданките на Париж“ — обясни тя, докато се стараеше да си възвърне част от дипломатическия чар, който й бе служил толкова пъти в миналото. — Изглежда, че съпругата на посланик, която иска да мине през портите, е враг на народа. Не е ли нелепо, след като се борихме толкова упорито за свободата?

Усмивката на Камий угасна. Погледна притеснен мъжа, който продължаваше да хлипа. Хвана Жермен за ръката и я поведе настрани.