Катрин Невил - Осем

— Никога не сме ходили на опера — призна без свян Валентин.

— Сериозно?! — възкликна на висок глас Жермен. — Невъзможно. Къде ви е крило семейството досега?

— В манастир, мадам — отвърна любезно Мирей.

Жермен я зяпна за миг, сякаш не бе чувала какво е това манастир. След това погледна вбесена Талейран.

— Доколкото разбирам, има неща, които си пропуснал да ми обясниш, приятелю. Ако знаех, че поверениците на Давид са расли в манастир, нямаше да избера опера като „Том Джоунс“. — Тя се обърна отново към Мирей и добави: — Надявам се да не останете шокирани. Това е английска история за незаконно дете…

— Не е ли най-добре да научат фактите отрано — разсмя се Талейран.

— Правилно — прошепна само с устни Жермен. — Ако епископът на Отон стане техен настойник, наученото може да се окаже доста полезно. — Обърна се към сцената, където завесата вече се вдигаше.

— Това бе най-прекрасното преживяване в живота ми — сподели Валентин след представлението, докато седеше на дебелия абусонски килим в кабинета на Талейран и наблюдаваше как пламъците в камината близват стъклената преграда. Талейран се бе отпуснал на удобен стол, тапициран в плътна синя коприна, вдигнал крака на ниска табуретка. Мирей бе седнала встрани и не откъсваше очи от огъня.

— И за първи път пием коняк — добави Валентин.

— Та вие сте едва на шестнайсет — отбеляза Талейран, вдъхна аромата на напитката в тумбестата чаша и отпи. — Имате време да опитате много неща.

— На колко години сте, господин Талейран? — попита Валентин.

— Не е възпитано да задаваш подобни въпроси — скастри я седналата до камината Мирей. — Не бива да питаш хората на колко са години.

— Наричайте ме Морис — разреши Талейран. — На трийсет и седем съм, но се чувствам като старец на деветдесет, когато се обръщате към мен с това „господине“. Кажете ми, допадна ли ви Жермен?

— Мадам дьо Стал е изключително чаровна — отвърна Мирей и червената й грива заискри на огъня в отблясъците на пламъците.

— Истина ли е, че ви е любовница? — попита Валентин.

— Валентин! — извика Мирей. Затова пък Талейран избухна в неудържим смях.

— Ти си забележителна — отвърна той и разроши косата на девойката, докато тя се облягаше на коляното му, обляна от трептящата светлина на пламъците. Обърна се към Мирей: — Братовчедка ви, госпожице, не познава преструвките на парижкото общество. Намирам въпросите й за очарователни и не бих могъл да се обидя. Последните няколко седмици, докато ви избирах тоалети и ви разхождах из Париж, бяха като ободряваща напитка, която стопи горчилката на цинизма ми. Валентин, кой ти каза, че Мадам дьо Стал ми е любовница?

— Чух го от слугите, господине… Исках да кажа, чичо Морис… Вярно ли е?

— Не, миличка. Не е вярно. Вече не. Едно време бяхме любовници, ала тази клюка е минало. Двамата сме добри приятели.

— Може да ви е отхвърлила заради недъгавия крак — предположи Валентин.

— Пресвета майко! — извика Мирей, която не бе свикнала да ругае. — Извини се веднага. Моля да простите на братовчедка ми, господине. Тя не искаше да ви обиди.

Талейран седеше притихнал, почти шокиран. Говореше истината, когато каза, че никога не би се обидил на Валентин, ала нямаше човек във Франция, който да се осмели да заговори за недъга му пред него. Разтреперан от противоречиви чувства, които не можеше да разбере, той се пресегна към ръцете на Валентин, изправи я и я накара да седне на табуретката. Нежно я прегърна и я притисна до себе си.

— Много съжалявам, чичо Морис — започна Валентин. Постави нежно длан на бузата му и се усмихна. — Никога досега не съм имала възможността да срещна човек с физически недъг. За мен ще бъде от образователно значение, ако ми покажеш.

Мирей изпъшка. Талейран бе зяпнал Валентин, сякаш не можеше да повярва на чутото. Тя стисна ръката му, за да му даде кураж. След миг той заяви сериозно:

— Много добре. Щом искаш.

С усилие вдигна крака си, прегърби се и свали тежкия железен ботуш, който пристягаше крака му, за да може да ходи.

В сумрачната светлина от камината Валентин го огледа. Стъпалото бе усукано така, че пръстите сякаш растяха отдолу. По-нагоре приличаше на дърво. Момичето пое крака в ръце, приведе се и го целуна в основата. Талейран седеше слисан на стола си.

— Горкото краче — каза тя. — Страдало е толкова много, а с нищо не го е заслужило.

Талейран се наведе към Валентин. Вдигна лицето й към своето и я целуна нежно по устните. За момент златните му къдри и светлорусите й кичури се сляха на светлината на огъня.