Катрин Невил - Осем

Морис имаше достатъчно опит. Беше милвал гърдите и бедрата на повече светски дами, от който и да е друг мъж в столицата, като сред попаденията му бяха херцогиня Дьо Луин, херцогиня Дьо Фиц-Жам, виконтеса Дьо Лавал и принцеса Дьо Водемон. Сякаш бе създал клуб, до който всяка красавица имаше свободен достъп. Често повтаряха думите на Морис: „В Париж е по-лесно да завладееш жена, отколкото някое абатство.“

Макар и вече на трийсет и седем, Морис страшно младееше и вече повече от двайсет години умело се възползваше от младежката си красота. Много вода бе изтекла през това време под Пон Ньоф и почти нямаше миг, в който да не бе изпитал невероятно удоволствие или да не бе постигнал политически облаги. Любовниците му бяха дали много както по време на приемите, така и в будоарите и макар да му се бе наложило да се добере до поста епископ съвсем сам, разчиташе тъкмо жените да отворят вратите за политическите синекурни длъжности, за които мечтаеше и несъмнено скоро щеше да получи.

Той по-добре от всеки друг знаеше, че жените контролираха Франция. Макар да бе против френския закон жена да наследи трона, нежният пол постигаше желаната власт по други начини и подбираше силните на деня много внимателно.

— Сега нагласи туниката на Валентин — провикна се нетърпеливо Давид. — Ще трябва да се качиш при нея. Стъпалата са отзад.

Морис закуцука по стълбите и се озова на масивния подиум, издигнат на близо метър над пода. Застана зад Валентин.

— Значи се казваш Валентин — прошепна до ухото й той. — Прелестна си, скъпа моя, за момиче с мъжко име.

— А вие ме зяпате твърде похотливо за човек, който се перчи с алената мантия на епископ! — сопна се дръзко Валентин.

— Престанете да шушукате — кресна Давид. — Подреди плата! Почти не ми остана време, преди да изпусна светлината. — Докато Морис вдигаше ръка, за да оправи гънките, Давид се обади отново: — Морис. Не съм те представил. Това е племенницата ми Валентин и братовчедка й Мирей.

— Твоя племенница? — попита Морис и изпусна тъканта, сякаш се бе опарил.

— Любимата ми „племенница“ — уточни художникът. — На която при това съм настойник. Дядо й бе един от най-близките ми приятели. Почина преди няколко години. Граф Дьо Реми. Семейството ти, струва ми се, го познава.

Морис погледна слисан своя приятел.

— Валентин — обърна се Давид към момичето, — господинът, който ти оправя туниката, е известен в цяла Франция. Доскорошен председател на Националното събрание. Позволете ми да ви представя господин Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор, епископ на Отон…

Мирей отскочи настрани, ахна и понечи да скрие голите си гърди с воала. В същия миг Валентин изписка така пронизително и силно, че едва не спука тъпанчетата на Морис.

— Епископът на Отон! — провикна се Валентин и се отдръпна от него. — Той е дявол с копита!

Момичетата скочиха от подиума и побягнаха към вратата. Морис погледна с крива усмивка художника в другия край на ателието.

— Обикновено не въздействам по този начин на нежния пол — отбеляза той.

— Май славата ти се носи навред — отвърна художникът.

Давид се бе настанил в малката трапезария до ателието, зареял поглед към Рю дьо Бак. С гръб към прозореца Морис седеше вдървено на един от столовете, покрити със сатен на червени и бели райета, около махагоновата маса. Няколко купи с плодове, бронзови свещници и прибори за четирима до изискани чинии, изрисувани с птици и цветя, вече чакаха на масата.

— Кой можеше да предположи, че ще реагират по този начин — отбеляза Давид и побутна с пръст кора от портокал. — Моля те да ме извиниш за суматохата. Качих се горе да ги успокоя и те се съгласиха да се преоблекат и да слязат да обядват.

— Как стана настойник на тези неземни красавици? — полюбопитства Морис, завъртя чашата между пръстите си и отпи нова глътка. — Не са ли прекалено много за един мъж? Да не говорим, че ти дори няма да им се порадваш.

Давид го стрелна с бърз поглед, преди да отговори:

— Напълно съм съгласен. Представа нямам как да се справя с тях. Обиколих цял Париж, за да им намеря подходяща компаньонка, която да се заеме и с образованието им. Не съм на себе си, откакто жена ми замина за Брюксел преди няколко месеца.

— Заминаването й не е свързано с пристигането на прелестните ти „племенници“, нали? — попита Талейран, завъртя отново чашата и се усмихна, представил си в какво положение се намира Давид.

— Разбира се, че не — отвърна Давид, без да крие колко е потиснат. — Съпругата ми и цялото й семейство са заклети роялисти. Никак не одобряват връзките ми с Националното събрание. Според тях един художник буржоа като мен, поддържан досега от монархията, не може да изразява открито предпочитанието си към революцията. Бракът ми е подложен на сериозно изпитание от момента, в който Бастилията падна. Жена ми иска да се откажа от поста си в Националното събрание и да престана да рисувам политически ориентирани картини. Това са условията й, за да се върне.