Катрин Невил - Осем

— И какво ще ви разкрие този „шперц“? Нима има нещо, което не сте в състояние да откриете сам с опити и проучвания? — попитал Волтер.

— Камъкът — отвърнал Нютон. — Това е ключът към всички тайни.

Когато поетите замълчали развълнувани, Мирей веднага се обърнала към Блейк. Шепотът на публиката, скупчила се около партията шах на сляпо, прикривал разговора им.

— Какъв е този камък? — попита тя и стисна силно ръката на поета.

— А, да, забравих — разсмя се Блейк. — Аз самият знам тези неща, затова си мисля, че и другите ги знаят. Целта на експериментите в алхимията са да добият разтвор, който се превръща в суха червеникава пудра — поне така го описват. Чел съм написаното от Нютон. Въпреки че не са били публикувани от неудобство — никой не вярва, че той е прекарал толкова много време над подобни щуротии, — описанието на опитите никога не е било унищожено.

— И каква е тази суха червена пудра? — попита отново Мирей, толкова нетърпелива, че бе готова да изкрещи. Шарло я дърпаше отзад. Не й трябваше пророк, за да се сети, че се е задържала прекалено много.

— Ами пудра — отвърна Уърдсуърт и се приведе напред, а очите му заблестяха от възбуда. — Тази пудра е камъкът. Частица от него, смесена с неблагороден метал, го превръща в злато. Когато се разтвори и се изпие, би трябвало да излекува всичките ти страдания. Наричат го философски камък…

Мислите на Мирей се въртяха около всичко, което знаеше. Свещените камъни, които финикийците боготворели, белите камъни, описани от Русо, по стените във Венеция: „Ако човек може да каже и извърши онова, което мисли — било написано там, — той ще стане свидетел на преображението си.“ Бялата царица се появи на стената пред нея и превърна човека в Бог…

Неочаквано Мирей се изправи. Уърдсуърт и Блейк скочиха изненадани.

— Какво има? — прошепна младият Уърдсуърт. Неколцина от публиката се обърнаха подразнени към тях.

— Трябва да вървя — заяви Мирей и го целуна по бузата, а той се изчерви. Обърна се към Блейк и пое ръката му. — В опасност съм… не мога да остана. Няма да ви забравя. — Веднага, последвана от Шахин, който се носеше като сянка подире й, напусна залата.

— Дали да не тръгнем след нея — предложи Блейк. — Защо ми се струва, че отново ще се срещнем? Забележителна жена, нали?

— Да — съгласи се Уърдсуърт. — Вече си я представям в стихотворение. — След това се разсмя, защото забеляза притеснението по лицето на Блейк. — Не говорех за моите! Имах предвид някое от твоите…

Мирей и Шахин минаха бързо през външния салон. Краката им потъваха в мекия килим. Портиерите, застанали край бара, дори не ги забелязаха. Щом излязоха на улицата, Шахин стисна Мирей за ръката и я дръпна към потъналата в сянка стена. Шарло, свил се в ръцете на Шахин, обърна всевиждащ поглед към мократа улица.

— Какво има? — прошепна Мирей, а Шахин постави пръст на устните й. Тя напрегна поглед, а след малко чу тихи стъпки да пресичат паважа. Забеляза две сенки в мъглата.

Непознатите приближиха на пръсти до вратата на „Пар ел оу“, на няколко крачки от мястото, където се бяха притаили Мирей и Шахин и не смееха да дишат. Дори Шарло бе като мишле. Вратата на клуба се отвори и светлината отвътре им разкри кои са новодошлите. Единият бе пияният дебелак Бозуел, загърнат в дълга черна пелерина. Мирей гледаше с отворена уста как Бозуел подава ръка на… жената с него.

Когато отметна качулката, се оказа слаба, фина и красива. В следващия миг се разпиля пясъчнорусата коса на Валентин! Това бе Валентин! Мирей изхлипа приглушено и понечи да пристъпи напред, ала Шахин я възпря с желязна хватка. Тя се обърна побесняла към него, но той побърза да се наведе към ухото й.

— Бялата царица — прошепна. Мирей се обърна потресена тъкмо когато вратата на клуба се затвори и те останаха сами в тъмното.

Островите в Ламанша

Февруари 1794 година

През трите седмици, докато чакаше ремонтът на плавателния съд да завърши, Талейран имаше много възможности да опознае Бенедикт Арнолд, известния предател, потъпкал доверието на страната си, като бе станал шпионин за британците.

Странно бе, че тези двама мъже седяха заедно и играеха шах или табла. Всеки от тях бе имал обещаваща кариера, беше успял да се издигне и спечели уважението и на подчинените, и на началниците си. И двамата си бяха създали врагове, които им бяха стрували и репутацията, и начина на живот. Арнолд бе намерил убежище в Англия, след като предателството му било разкрито и разбрал, че в армията място за него няма. Всички се отнасяха презрително с бившия военен и го отбягваха. Това обясняваше защо Талейран го завари на това място.