Катрин Невил - Осем

В този момент стомахът ми се сви болезнено. Забелязах лице, което ми се прииска да не познавах. Човекът се усмихваше и махаше на бармана, докато приближавахме. Барманът се наведе към нас двете.

— Канят ви на масата в ъгъла — прошепна той, ала по нищо не личеше, че ни предава покана. — Кажете какво ще пиете и ще ви го донеса.

— Ние сами ще си купим напитките — заяви високомерно Лили, ала аз я стиснах за ръката.

— Яко загазихме — прошепнах й. — Не поглеждай, но домакинът, Дългия Джон Силвър, със сигурност няма да ни отведе у дома. — Поведох я през тълпата смълчали се моряци, които ни сториха път така, сякаш Червено море се разтваряше, за да отидем до масата на мъжа, седнал в дъното — търговеца на килими Ал-Марад.

Не можех да спра да мисля за нещата, прибрани в чантата ми, и какво ще направи този тип, ако разбере, че са у мен.

— Вече сме пробвали номера с тоалетната — прошепнах към Лили. — Дано ти измислиш нещо друго този път. Сега ще се срещнем с Белия цар и съм сигурна, че той е наясно къде сме ходили и какво сме правили.

На масата пред Ал-Марад бяха пръснати кибритени клечки. Вадеше ги от кутия и ги подреждаше във формата на пирамида. Нито вдигна поглед, нито стана, когато приближихме.

— Добър вечер, дами — поздрави той с ужасяващо тих глас, когато приближихме. — Очаквах ви. Няма ли да ми правите компания за една игра на ним? — Нищо не разбрах, но, изглежда, това бе игра на думи. — Става въпрос за стара британска игра — продължи той. — На разговорен английски „ним“ означава „да свиеш, да тафиш — да откраднеш“. Сигурно не знаехте това значение? — Вдигна поглед и прикова черните си очи, които сякаш нямаха зеници, в мен. — Играта е много проста. Всеки играч вади по една клечка от който и да е редна пирамидата, но има право да избере един-единствен ред. Онзи, който вземе последната клечка, губи.

— Благодаря, че обясни правилата — отвърнах, придърпах стол и седнах, а Лили ме последва. — Да не би ти да си организирал блокадата на пътя?

— Не съм, но тъй като я заварих там, реших да се възползвам от нея. Това бе единственото място, на което можехте да се отбиете на път за града.

Естествено! Как бе възможно да съм такава глупачка! Близо до Сиди-Фредж нямаше други селища.

— Не ни повика, за да играем — троснах се аз и погледнах пренебрежително пирамидата от клечки на масата. — Какво искаш?

— Напротив, повиках ви, за да играем на една игра — отвърна той със зловеща усмивка. — Дали не е по-удачно да кажа Голямата игра? А това, ако не се лъжа, е внучката на Мордекай Рад, гросмайстора на всички времена — особено на онези времена, когато се ширят измами и кражби! — Говореше злобно, докато наблюдаваше Лили с противните си черни очи.

— Освен това тя е племенница на така наречения ти „бизнес партньор“ Луелин, който ни запозна — уведомих го аз. — Каква е точно неговата роля в играта?

— Приятна ли беше срещата с Мохфи Мохтар? — попита Ал-Марад. — Изпратила ви е на кратко пътешествие, от което се връщате, нали така? — Той протегна ръка и извади клечка от най-горния ред, след това ми кимна, за да се включа и аз.

— Праща ти много поздрави — казах и измъкнах две клечки от следващия ред. В ума ми препускаха хиляди мисли, въпреки това внимавах в играта. Клечките бяха пет реда, като на върха имаше една-единствена, а всеки следващ ред се увеличаваше с една повече. На какво ми напомняше това? Сетих се.

— На мен? — попита с известно неудобство Ал-Марад, а аз си помислих: „На теб, на кого друг?“

— Ти си Белия цар, нали? — напомних му спокойно и веднага забелязах как пребледня. — Тя май ти е напипала слабото място, мой човек. Учудвам се, че си се смъкнал от планините и си си направил труда да дойдеш чак тук. Изтъпанчваш се на дъската и започваш да се луташ в търсене на прикритие. Несъобразителен ход.

Лили ме наблюдаваше, а Ал-Марад преглътна, сведе поглед и взе нова клечка от пирамидата. Неочаквано тя ме стисна под масата. Беше разбрала какво замислям.

— Май нещо обърка ходовете — подсказах му и посочих кибритените клечки. — Аз съм компютърен специалист и въпросната игра ним е бинарна система. Това означава, че има формула, по която да спечелиш и съответно да загубиш. А аз току-що спечелих.

— Да не би да искаш да кажеш, че всичко това е капан? — прошепна ужасен Ал-Марад. Скочи от мястото си и клечките са разпръснаха. — Изпратила те е в пустинята единствено за да ме накара да се покажа ли? Не е вярно! Не ти вярвам!

— Както искаш — отвърнах аз. — Все още си на сигурно място на осмото поле и фланговете те защитават. Не си седнал тук, почервенял като рак…