Катрин Невил - Осем

Чакаха ни четиристотин километра до столицата. След като подминахме рафинерията Арзу, престанах да поглеждам уплашено в огледалото за обратно виждане и оставих Лили да кара, за да продължа с превода на дневника.

Отворих меката кожена корица и прехвърлих внимателно тънките страници до мястото, където бях стигнала. Вече бе следобед и аленият ореол на слънцето се спускаше към тъмното море. Навсякъде, където водата се разбиваше в скалите, пръските се разпиляваха на дъги. На места се виждаха маслинови горички, а листата им трептяха като направени от тънък метал.

Когато обърнах поглед към прелитащия покрай нас пейзаж, ми се стори, че се завръщам в странния свят на писаното слово. Странно, помислих си аз, как дневникът се превърна за мен в нещо много по-истинско от надвисналите опасности. Френската монахиня Мирей вече бе наша спътничка. Разказът й се разгръщаше пред нас — вътре в нас, подобно на тъмно тайнствено цвете.

Докато Лили шофираше потънала в мълчание, аз продължих да превеждам. Имах чувството, че чувам разказа от човек, седнал до мен — жена, поела на мисия, която единствено аз разбирах, сякаш шепнещият глас, който чувах, бе мой. По време на приключенията ни мисията на Мирей се бе превърнала в моя мисия. Зачетох нататък.

„Тръгнах си от затвора, обзета от смъртен ужас. В кутията с бои бяха скрити писмото на абатисата и значителна сума, която да ми помогне по време на мисията. Тя ми каза, че ще бъде изготвено пълномощно, с което да ползвам парите на покойната си братовчедка, депозирани в английска банка. Въпреки това все още не бях готова да замина за Англия, защото преди това ме очакваше друга задача. Трябваше да видя детето си, което бе останало в пустинята — Шарло, когото днес сутринта бях сигурна, че няма да видя никога повече. Той бе роден пред погледа на Богинята. А аз бях родена като част от играта…“

Лили намали и вдигнах поглед. Беше се смрачило, очите ме боляха от взиране. Не разбрах веднага, че е спряла отстрани на пътя и гаси фаровете. В сумрака забелязах полицейски и военни автомобили, които бяха блокирали пътя. Вече проверяваха няколко коли пред нас.

— Къде сме? — попитах. Не бях сигурна дали са ни видели.

— На осем километра от Сиди-Фредж, където са твоят апартамент и моят хотел. До Алжир остават четирийсет километра. Само на половин час път сме. Сега какво ще правим?

— Не можем да останем тук — казах й аз. — Не можем и да продължим. Където и да скрием фигурите, те ще ги открият. — Замислих се. — На стотина метра има пристанище. Не е отбелязано на картата, но съм ходила там да си купувам раци и риба. Това е единственото място, където няма да будим подозрение. Казва се Ла Мадраг. Ще се скрием там, докато измислим какво да правим.

Тя подкара бавно по виещия се път, докато стигна непавирано разклонение. Вече бе тъмно, а градът се състоеше от една-единствена улица по продължение на пристанището. Спряхме пред единствената странноприемница, място, посещавано предимно от моряци, но пък храната бе хубава. През затворените кепенци на прозорците и входната врата се процеждаше светлина.

— На километри наоколо няма да намерим друго място, където да разполагат с телефон — предупредих Лили, докато седяхме в колата и се взирахме към странноприемницата. — Също и храна. Имам чувството, че не съм хапвала от месеци. Да пробваме да се свържем с Камил. Може той да ни измъкне. Както и да разглеждаш положението, май сме в цугцванг. — Ухилих й се в мрака.

— Ами ако не се свържем с него? — попита тя. — Според теб онези колко време ще висят там? Може да останат цялата нощ.

— Ако решим да зарежем колата, можем да я паркираме някъде на брега. Апартаментът ми е на няколко километра, така че ще тръгнем пеша. Ще подминем блокадата, но няма да има как да мръднем от Сиди-Фредж.

Затова решихме да се спрем на първия план и влязохме в заведението. Оказа се най-неудачният ни избор. Разбрахме го още щом пристъпихме вътре.

Кръчмата в Ла Мадраг наистина бе моряшко свърталище, ала посетителите, които се извърнаха към нас, когато влязохме, приличаха на статисти от „Острова на съкровищата“. Кариока се сгуши в ръцете на Лили и започна да сумти и киха, сякаш се опитваше да се отърве от някаква противна миризма.

— Чак сега се сещам — казах й аз, докато се колебаехме на прага, — че Ла Мадраг е пристанище през деня, а нощем се превръща в дом на алжирската мафия.

— Кажи ми, че се шегуваш — помоли тя, вирна глава и се отправихме към бара. — Защо ми се струва, че говориш напълно сериозно?