Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Оглушал, ослепял, дезориентиран, с буца в гърлото, аз залитнах и насмалко да падна, но конвойният ме задържа за рамото.

— Леко, леко — успокои ме той, както трезвен успокоява пияния. — Какво, отвикнал ли си? Отдавна ли си вътре?

— Месец.

— Нищо работа. Един беше лежал половин година, като го изкарахме на улицата, се издрайфа.

Масивна двойна врата.

Има такива врати — три метра височина, от полирано тъмно дърво, позахабени, с огромни дръжки, толкова тежки, че трудно се отварят, — които човек, бил той банкер или домакин, щом ги погледне, моментално разбира, че тук много лесно се влиза, ама излизането ще е много, много по-трудно. Тази врата беше от въпросния вид.

До нея на стената имаше табела. Жълти букви на черен фон: „Генерална прокуратура на Руската федерация“. Вътре охрана. Просторно фоайе. Навсякъде сноват хора със сака. Бели ризи, червени папки под мишница. Леко въоръженият ме помъкна нагоре по стълбите. Автоматчиците отцепваха тила ни. Две или три сиви сака се притиснаха до стената, за да пропуснат процесията ни.

Леко въоръженият учтиво потропа на една вата, вкара ме вътре и видях познати лица: рижия Максим и Хватов. Присъстваха и непознати: в ъгъла някакъв тип с мръсни дънки се занимаваше с видеокамера върху триножник, а на столове до стената бяха седнали още двама, които тръскаха пепелта от цигарите си в общ пепелник.

— Да седне при тях — нареди на моя придружител Хватов. — На средния стол.

От следващите реплики — възбудена на следователя и успокояваща на Рижия, разбрах, че съм попаднал на мероприятие, наречено „очна ставка“, където предстои да играя главното действащо лице. Двамата унили пушачи бяха статисти, от трима ни свидетелите предстоеше да изберат един — мен.

Значи разстрелът с новеничките автомати се отлага — поне за днес. Дотук добре.

Хватов — изглежда по повод филмирането — днес беше облечен не с избелялата си карирана риза, а с доста приличен вълнен пуловер. Той се прокашля, разпореди да се включи апаратурата и на висок глас прочете срещу обектива датата и часа.

Операторът направи панорамна обиколка. Когато кристалното око се насочи към мен, толкова ми се дощя да се изплезя насреща му, че чак ми изтръпнаха скулите от напрежение. Но се овладях.

По всички правила на визуалното изкуство панорамата завърши в точката, от която беше започнала, тоест върху лицето на Хватов в едър план. Той проблесна с очилата си и провъзгласи:

— Започваме, такова, да викаме свидетелите!

Рязанецът забързано излезе в коридора и доведе свежа девойка с походката на почти отличничка, извикана на дъската. Тя прехапваше от време на време устна, но се държеше доста независимо. Скромният й делови костюм с панталон леко висеше и се бръчкаше, криеше, в конкретния случай, не недостатъците, а достойнствата на нейната фигура. Естествено, свидетелката е била предупредена, че властите я викат да разпознае опасен престъпник, и тя се беше облякла по-скромно, за да не я зяпат нахалниците.

— Познавате ли някого от тези хора?

— Да — кимна невръстното същество, прехапало розова устна.

— Кого точно?

— Този по средата…

— Ако обичате, приближете се и посочете с ръка. Не се притеснявайте…

Девойката наистина се притесняваше, но руменината на малките й кръгли бузки подсказваше, че й е интересно, че е развълнувана, и всички мъже в стаята го усетиха; всички, включително опърпаният оператор едва доловимо се усмихнаха снизходително.

— Този…

Бях виждал младата особа с панталона само веднъж — това се случи преди повече от година и разговорът ни с нея не продължи повече от десетина минути, и всичко бе станало набързо, на крак, в коридора на данъчната служба. Момичето работеше там, а на мен ми трябваше спешно справка или нещо от сорта. Приемните часове бяха свършили, обаче аз успях да придумам портиера да ме пусне в сградата, открих вътре младото създание, което тогава носеше скромна блузка, и го бях убедил да ми издаде незабавно необходимия документ, позовавайки се крайната спешност и важност на момента.

И сега, четиринайсет месеца по-късно, инспекторката ме посочи безпогрешно. Беше притеснена, но разглеждаше хората и обстановката в кабинета с явно любопитство. Ситуацията много ме изненада и аз направих за себе си два важни извода. Първият: приказките, че момичетата бързо забравяли, са далеч от истината. Вторият, по-значим: в престъпния бизнес за мен няма място, ама никакво, щом случайно срещнати хора, с които съм си казал десетина думи, с години пазят в паметта си моята физиономия…