Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Заедно със Слона се смееха и други. Не беше само Федот. Случайно озовалите се наблизо очевидци, които не познавах, може би вчерашни новодомци, които не разбираха дълбокия смисъл на ядната разправия между двама от старите кучета, също се захилиха и подсъзнателно взеха страната на моя бръснат неприятел. Келтските му орнаменти пак затанцуваха.

Никога не оставяй последната дума на опонента, помислих си.

— Ти май все още си мислиш, че съм финансист?

— Що? — небрежно подметна Слона, рязко прекъснал веселбата. — Да не би да не е вярно?

— Ако бях финансист — парирах, — ще рече: човек с финанси, сега щях да си лежа комфортно в „спеца“. Нали?

Яркият метал проблясна за трети път между зъбите.

— Пак ще си поговорим. По-късно. Ето парите. Пращай ги.

Стиснах в юмрук измачканите банкноти, обърнах му гръб и забелязах, ме Джони мълчаливо ме привиква иззад одеялото. Отидох при него.

— Абе ей, откачи ли, приказваш като истински бизнесмен! — упрекна ме шепнешком моят съдружник. — Не плямпай купешки приказки! Тегли му една! „Преминаването на пратката“… Пращаш го на майната му и точка! Като си трепериш за парите, носи си ги сам в „едно–две–нула“. Това трябваше да му кажеш! Кво му се лезиш като левак! Събуди се! Че без Слава ще ни схрускат! На мига! Това биче вече е настроило половината килия на своя страна!

— Смяташ, че Слава скоро ще си иде?

— Какво да смятам — мрачно отвърна Джони. — Въпрос на дни. Нали гледаш как са го подхванали? Викат го всеки ден!

— И какво ще правим?

Партньорът ми напомпа тежкия си бицепс, плесна го с длан и въздъхна.

— Нямам представа…

Внезапно чух познат глас.

— Аз пък имам.

С небрежна походка и с ръце в джобовете през тълпата към мен се насочи Андрюха новобогаташът. Усетих упойващият аромат на парфюма „Исеи Мияке“.

— Махай се — казах. — Само ти ми липсваш…

— С кого приказваш? — поинтересува се Джони.

— Със себе си.

— Нали имаш приятел в „спеца“, Демби — каза междувременно Андрюха. — Пиши му. Той ще ти помогне. Плати си според тарифата да те преместят в друга килия. А най-добре изобщо се махай от Общия корпус. Чий го крепиш тук? Животът ти не струва пукната пара сред тази агресивна пасмина от тъпаци, ако нямаш подкрепата на авторитетни приятели. Прецени си силите трезво! Прекалено се заигра на печен бандюга. Внимавай, ще ти хвръкне главата!

Сведох поглед. Сополанкото финансист сниши глас:

— Може и да си оправно момче, но винаги ще си чужд на тази среда. Прекалено си интелигентен и мекушав. Езикът ти е прекалено правилен и богат. Имаш прекалено чиста кожа на лицето. Прекалено открита усмивка. Излежал си година и три месеца, но така и не стана плът от плътта на затвора. Не търсиш другарството и уважението на полудивите му обитатели. Не си се превърнал в ръбат, озъбен урка. Останал си същият като преди. Бягай оттук.

Цакай на началника на затвора и върви при приличните хора в приличната шестместна килия!

— Така е — казах. — Демби ще ми помогне. Още днес ще пиша до „спеца“. Още днес…

— И аз си помислих същото — тихо, под носа си рече Джони.

Изглежда, бях казал последните думи на глас.

— Край, братлета! — Слава Кпсс тежко въздъхна, обърна се към иконите, прекръсти се с размах. — Филмът свърши! Вдругиден е присъдата! Прокурорът иска седем строг.

— Значи ще са шест — каза Джони. — Или даже пет…

Угриженият Слава замислено се ощипа по бузата.

— Шест ще бъдат — рече той: по стар арестантски навик веднага се ориентира се към по-лошия вариант. — Шест години строг режим! И за какво? Задето съм халосал по главата един глупак и съм му взел парите, които той така или иначе щеше да изпие за два дни? За гърмежа в тавана? За какво, а? За какво, братлета?

— Добре че е строг — отбеляза Джони. — В строгия, съм чувал, не било толкова разпасана работа.

— Ами ако свалят на пет? — вметнах аз. — За Нова година си на свобода!

— Всичко е в Божиите ръце — въздъхна Слава и старателно окачи аленото сако в стил „руски новобогаташ“ на самоделна закачалка. — Да се наспя и отивам…

На съд се ходеше с прилични дрехи. „Съдебните“ костюми — няколко чифта панталони, ризи, сака — най-грижливо се съхраняваха в специален калъф близо до телевизора. Всеки достоен арестант можеше да използва официалните дрехи. Този принцип се спазваше свято.

Мен ако питате, всички сака бяха кошмарни. Двуредни, мафиотски шик, с огромни ревери и позлатени копчета, при това доста износени. Но дори и в този вид те по вълшебен начин понякога правеха мръсните кльощави хлапета да изглеждат като гледани юноши от добри семейства. Много пъти спретнатият външен вид бе помагал да се отбие година, че и две от присъдата. Или поне всички искрено вярваха в това.