Александра Маринина - Капан за мишки

— Аз ли? — Андрей се замисли. — Не, честно казано, не много. Наистина аз не знам какво е „много да страдаш“. Дълго време имах чувството, че съм някак мръсен, мама дори забеляза, че започнах по три пъти на ден да вземам душ и дълго да стоя в банята. Знаете ли, това е някакво странно усещане за мръсотия по кожата, сякаш съм се родил в клоака и през всичките тези години не съм могъл да се измия. Но после отмина.

— Именно това, драги ми Андрей Константинович, се нарича „много да страдаш“. Проявили сте наченки на невроза. Добре че до вас са били вашите близки, които не са оставили нещата да станат по-лоши. С какво се занимава майка ви?

— Педагог е, преподава в училище английски език и литература. Впрочем сега е гимназия.

— А вторият ви баща?

— Психолог е, кандидат на науките.

— Ето виждате ли, просто сте имали късмет, че до вас в трудния момент са били опитни професионалисти, педагог и психолог. Ако не са били те, едва ли сега щяхме да разговаряме с вас.

— Защо? — учуди се Мусатов.

— Ами защото нямаше да ви пращат на никакъв стаж в САЩ. Просто нямаше да направите такава кариера. Неврозите, приятелю, са много коварно и опасно нещо. Лесно е да ги развиеш, а после е невъзможно да се отървеш от тях. Може да ги приглушиш, да ги потиснеш, да постигнеш устойчива ремисия, но в най-неочакван момент неврозата ще надигне глава и ще ти напакости. Дълго ли ще останете в нашия край?

— Ами не — сви рамене Андрей, — щом получа смъртния акт, веднага се връщам. Защо?

— Трябва да си поговоря с вас, и то много сериозно. Бихте ли могли да останете до утре?

Мусатов разполагаше с време — нали не беше предполагал, че толкова лесно ще намери въпросната болница, и началството в службата му го бе пуснало за няколко дни. Но защо трябваше да се бави в тази ужасна дупка?

— По принцип бих могъл — неуверено отвърна той. — Но…

— Сега ще се разпоредя да извадят от архива документацията и да ви напишат бележката, а въз основа на нея, в отдела по гражданското състояние ще ви издадат нов смъртен акт. Днес и бездруго няма да успеете да отидете в отдела. Предлагам ви да пренощувате при мен, а утре ще приключите всичките си дела и вече спокойно ще си заминете.

Перспективата да прекара нощта при доктор Юркунс не се видя на Андрей твърде приятна, но дори тук да имаше хотел, сигурно беше „пази боже от такъв“. А можеше и изобщо да няма.

— Има ли тук хотел? — за всеки случай попита той.

— Има — усмихна се Лев Яковлевич, — но дори моето скромно жилище е три пъти по-добро. И не се тревожете, по никакъв начин няма да ме притесните — аз живея сам, а мястото е повече от достатъчно.

Така въпросът бе решен.

Лев Яковлевич Юркунс беше съвсем дребничък човек и когато Андрей видя това, страшно се учуди, защото, докато седеше зад бюрото си в служебния кабинет, докторът създаваше впечатление за масивен и едър мъж. Вероятно голяма роля бе изиграла спокойната доброжелателност, липсата на суетене и увереността, с която се бе държал възрастният психиатър. Докато в дома си — малко двустайно апартаментче, разположено на четвъртия етаж в пететажен блок — той изглеждаше като дребно старче, сухичко, но живо, енергично и весело.

— Разполагайте се, драги — гостоприемно се усмихваше той, докато развеждаше Андрей из стаите. — Ето тук спя аз, а вие можете да избирате между кабинета и хола. И в двете стаи, както виждате, има големи дивани, разтегателни са и са удобни. Разполагам с доста места за гости. Ако искате съвета ми, изберете дивана в кабинета.

— Защо?

— Вие пушите, драги, и то много. С вас ще вечеряме и ще разговаряме в хола, защо трябва после да спите в задимено помещение? Навън още е твърде студено, така че няма да можем да седим на отворени прозорци.

Андрей нямаше търпение да чуе за какво толкова искаше да поговори с него Лев Яковлевич, но Юркунс категорично отказа да разговаря „за сериозните неща“, преди да хапнат. Вечерята бе наистина ергенска и се състоеше от варени картофи и кренвирши, но и от едното, и от другото имаше по много, така че Андрей не остана гладен. Опита се да внесе своята лепта в организирането на трапезата и току скачаше да отиде до магазина и да купи някакви продукти, но Лев Яковлевич му забрани дори да мисли за това.

— В нашия магазин всичко е или с изтекъл срок на годност, или менте, човек може и да се отрови. Единственото, което може да се купува без страх, са кренвиршите — те са напълно прилични и със сигурност пресни, защото ги докарват всеки ден и хората ги изкупуват за два часа, — но хладилникът ми и бездруго е претъпкан с кренвирши: храня се главно с тях.