Александра Маринина - Капан за мишки

— Само едно: трябва да докажете, че имате право да получите този документ. След това за половин час ще ви направят дубликат. Архивът днес е отворен, така че няма да има усложнения. И тъй?

Андрей мълчаливо подаде на главния лекар папката с подготвените документи. Лев Яковлевич четеше всяко листче толкова дълго, сякаш текстът беше написан с йероглифи. Най-сетне вдигна глава и прониза Андрей с ярките си светли очи.

— Правилно ли разбрах от представените документи, че вие се явявате син на Олег Петрович Личко?

— Да, правилно.

— И ако съдим по факта, че нито вие, нито майка ви някога сте идвали тук…

— Да, така е. До седемнайсетата си година аз изобщо не знаех, че моят роден или както е прието да се казва сега — биологичен баща, се намира в психиатрична болница.

— Позволете ми да полюбопитствам. А какво си мислехте за него? Къде според вас се е намирал той? Казвали са ви, че е бил летец изпитател, който е загинал геройски при изпълнение на държавна задача?

„Ето на — с досада си помисли Мусатов, — сега ще подхване лекция на тема, че не знае само онзи, който не иска да знае, и колко е лошо да изоставиш болен баща и нито веднъж да не го посетиш“.

— Казваха ми, че съм незаконороден и майка ми няма никакви сведения за баща ми. До един определен момент майка ми дори не беше споменавала името му. Тоест до деветата си година аз имах бащино име „Олегович“, но не знаех фамилното име на баща си, после ме осиновиха официално и станах „Константинович“.

— И кога, ако мога да попитам, настъпи този „определен момент“?

— Когато бях на седемнайсет години. Случайно намерих свидетелството за развода на майка ми с Олег Петрович Личко. Слушайте, Лев Яковлевич, досещам се какво се каните да ми кажете. Оттогава са минали тринайсет години, Олег Петрович Личко може да е бил още жив, когато съм научил за неговото съществуване, но не съм се опитал да го видя, да го посетя в болницата…

— Драги ми Андрей Константинович — разсмя се Юркунс, — та погледнете ме само! Виждате ли на колко години съм? Ако не виждате, ще ви кажа: на седемдесет и осем. Тази година се навършват точно петдесет и пет години, откак съм в психиатрията. Нима мислите, че е нужно да ми обяснявате подобни неща? Ни най-малко! Да бъдеш син на човек, на когото е поставена сериозна диагноза от нашата сфера, не е твърде приятно, а да бъдеш син на убиец — още по-лошо. Още повече че вие не си спомняте този маниак убиец, били сте съвсем мъничък, когато той е изчезнал от живота ви. Той не ви е отглеждал, не ви е възпитавал, не ви е водил в зоологическата градина и не ви е вземал на риболов, не е правил с вас първата ви къщичка за птици и не ви се е карал за първата ви двойка за поведение. Прекрасно разбирам всичко това и през ум не ми е минавало да ви чета морал. Имам само два въпроса към вас. Може ли?

— Разбира се — кимна Андрей, поуспокоен.

Ето на, лекцията на морално-етични теми се отменя, това е добре. И по всичко личи, че този Лев Яковлевич Юркунс не се съмнява, че Андрей Мусатов е син на Олег Петрович Личко и има пълно право да получи дубликат от смъртния му акт. И това е добре. Архивът днес е отворен и това е просто прекрасно. Може да се смята, че днес на него, на Андрей Мусатов, му е провървяло, така че той спокойно може да отговори на всякакви въпроси на главния лекар, дори те да бъдат не два, а повече.

— Първи въпрос: за какво ви е необходим смъртният акт? Нещо във връзка с наследство ли?

— Ама моля ви се! — Андрей искрено се разсмя. — Кандидатствам за виза за САЩ, изпращат ме на петмесечен стаж там…

— Добре, добре, добре, не е нужно да продължавате — размаха ръце Юркунс. — Цялата тази история ми е известна. Много мои колеги са пътували до Щатите както по частни покани, така и по делови, и всеки път се започваха тези безумни въртели. От един от тях поискаха свидетелство за развода с първата му съпруга, с която той не живееше вече от двайсет години и имаше тогава четвърти брак. Какво ли не измислят, само и само да не ви дадат виза, все се страхуват, че населението на нашата страна може поголовно да емигрира в техния американски рай. А вие два пъти сте си сменяли името, така че им се виждате подозрителен. Тогава ето и втория ми въпрос: как преживяхте новината, че баща ви е бил убиец шизофреник?

— Тежко — призна Андрей. — Добре че в този момент се местехме в ново жилище, това хубаво ме поразсея, а и мама и Костя постоянно бяха до мен. Но въпреки това ми беше тежко.

— Много ли страдахте?