Александра Маринина - Пешките падат първи

— Но си съгласна, че благодарение на Сергей и мен над теб виене постоянна заплаха, нали?

— Да речем, че съм съгласна.

— А, не така. Съгласна ли си или не?

— Добре де, съгласна съм.

— А сега помисли за следното. Щом над тебе, човек абсолютно кротък и посветил живота си на музиката, виене постоянна опасност, в каква обстановка съществуваме ние с брат ти? Двайсет и четири часа в денонощието ние стъпваме по острието на бръснача и когато късно вечер се приберем вкъщи, тихичко благодарим на съдбата, задето ни е подарила още един ден. Но ние със Серьога сме мъже силни, опитни, препатили какво ли не. Преценяваме силите си реално и нито подценяваме, нито надценяваме опасността. А захванем ли да ти докладваме всичките си проблеми, представи си в какво ще се превърне твоят живот. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съвсем.

— Тогава ето ти малък пример. Майка води детето си при зъболекаря да му вадят зъб. „Изобщо не ме е страх — казва й хлапето. — Не вярвам да ме боли.“ А майката — ни жива, ни умряла. И макар че и на нея като малка са й вадили млечни зъбки и тя прекрасно си спомня, че никак не я е боляло, не може да се отърве от чувството, че детето й ще седне не на зъболекарския, а едва ли не на електрически стол. Струва й се, че ще му причинят непоносими страдания. С една дума — на майката тази процедура й струва сто пъти повече здраве и нерви, отколкото на детето. Сега разбра ли?

— Сега разбрах — кимна Лена. Главата й все така бе полегнала на коленете му, затова кимването се изрази в едно потъркване на бузата й о неговия панталон. — Макар че си по-голям от мене с петнайсет години, ти се страхуваш, че ще те възприемам от гледната точка на майката. Обаче не прекаляваш ли малко, Платонов?

— Ами жените винаги ни възприемат така — позасмя се той. — Много се е писало за това явление, особено в прозата от XIX век. Пък и сега мине не мине — споменават за него. Вземи например Едуард Топол.

— Ти какво, Топол ли четеш? — възмути се Лена.

Отдръпна се рязко от него и седна на килима, святкайки с негодуващ поглед.

— Защо, какво има? — весело се заинтересува Дмитрий.

Естествено той прекрасно знаеше какво има, но му харесваше да дразни Альона. Тя имаше невероятно строг вкус и високи изисквания към всичко, свързано с изкуството — било то музика или литература, кино или живопис.

— И още питаш — какво имало! Нали съм ти забранила да четеш неговите книги. Това е отвратително, евтино, конюнктурно четиво, това е…

Тя се задъха от възмущение и не можа да намери други думи, само големите й тъмни очи яростно засвяткаха.

Дмитрий я гледаше и се разтапяше от нежност. Тя все още си мисли, че един човек може да забрани нещо на друг и тази забрана ще бъде ефективна. Типично майчински тип мислене. Когато един човек казва: „Забранявам“, реакциите на другия могат да бъдат само два вида. Или: „Ами забранявай си. Аз ще правя каквото си знам и дори няма да го крия от теб“, или: „Аз пак ще правя така, само ще се постарая ти да не научиш.“ Още не се е родил човек, който в отговор на забрана искрено да си помисли: „Вече за нищо на света няма да правя така.“

— На мен пък ми харесва — отново ухапа той Лена. — Мисля, че е прекрасен писател, не бива така да го подценяваш.

— Ти… — Тя изведнъж избухна в смях. — Ти си мерзавец, Платонов! Успя да ме метнеш все пак. Добре, предавам се, прав си. Щом съм способна да се нервирам така само защото литературните ни вкусове не съвпадат, значи направо ще обезумея заради твоите неприятности. Какво да ти донеса? Искаш ли да пийнеш нещо?

Скочи леко от пода и посегна към остъкления бюфет в голямата секция, където бяха подредени сервизите.

— А какво имаш? — попита Платонов.

— Това, което ти си носил. Знаеш, че аз не купувам алкохол. Останало е от водката, има и коняк, прасковен ликьор и някакво вино — май че е мадейра. Да ти налея ли?

— Не искам водка — завъртя глава Дмитрий. — Макар че би трябвало да пийна малко. За бог да прости може само водка. Добре, налей, но съвсем малко.

Лена мълчаливо наля водка в малка чашка, донесе от кухнята чиния с някакво простичко мезе и сложи всичко това на малката масичка пред фотьойла, където седеше Платонов.

— Умрял ли е някой? — попита тя почти шепнешком.

— Да, мила. Умря един прекрасен човек, невероятен, толкова добър и душевно чист, че друг като него не съм срещал. Лека му пръст!

Той изпи чашката на един дъх, не замези, а отново се облегна назад във фотьойла и притвори очи.