Александра Маринина - Пешките падат първи

— Момичета, утре ще ви обясня как трябва да се поддържа чистотата в банята, та всичко да изглежда достойно…

Протоколният отдел се намираше в голям хотелски апартамент „лукс“ и освен баня и тоалетна, имаше и кухня. Ирина с ужас си помисли, че Тарасов определено ще поиска да приведе в достоен вид и кухнята…

На втория ден, щом я чу да пита по телефона сина си дали е разходил кучето, Юрий Ефимович веднага реагира:

— Какво куче имате, Ирочка? Аз имам три овчарки, ще ви обясня как трябва да се грижите за кучетата.

Божичко, цели три овчарки! Има ли изобщо житейска дейност, в която Юрий Ефимович Тарасов да не се чувства експерт? Когато Светлана кихнеше, той започваше надълго и нашироко да й обяснява как трябва да се лекува простудата; когато Ирина се обаждаше по телефона на сина си вкъщи, той й правеше забележки и я учеше как човек трябва да разговаря със седемнайсетгодишен юноша, за да го държи изкъсо, но същевременно да не го обижда с прекомерно опекунство; а когато началникът Игор Сергеевич Шулгин сядаше пред компютъра, заместникът му веднага дотърчаваше с полезните си съвети за гимнастиката, която може и трябва да се прави всеки четирийсет минути, както си седиш на стола.

— Какви гадости ядете? — възмути се Тарасов, щом видя дамите да прекарват обедната си почивка на кафе и картофен чипс. — Ами че тук има печка! Аз ще донеса една тенджерка и ще ви готвя супи.

— А, не! — избухна Шулгин. — Тая няма да я бъде. Няма да допусна непротоколни миризми. Та тук по цял ден идват чужденци и всякакви други посетители, офисът трябва да изглежда достойно.

Тарасов прие този аргумент дори без да забележи сардоничната усмивка по лицето на началника.

Целия трети ден на новата си работа Юрий Ефимович посвети на преглеждането и сортирането на флагчетата, които се поставяха на масите за преговори. Флагчетата бяха натъпкани на хаотична купчина в отделен шкаф. По принцип грижата за тях бе задължение на Светлана, но тя не беше толкова прибрана и подредена като Ира, а напоследък изобщо бе забравила тези флагчета, потънала изцяло в тревогите си по изневярата на своя съпруг — и като резултат в шкафа с протоколните символи на дружбата и сътрудничеството цареше катастрофално безредие.

И ето че днес, петък, 24 март 1995 година, беше към края си четвъртият работен ден на Юрий Ефимович Тарасов в качеството му на нов заместник-началник на протоколния отдел. Ирина Корольова тъкмо се бе завърнала от ОВИР 1 1 Отдел за визи и регистриране на чуждестранни граждани. — Б.пр. и припадъкът, който аха-аха щеше да я събори, след като видя своето идеално разтребено бюро, би могъл да сложи на този скъсен (понеже беше петък) работен ден достойна точка.

Настя Каменская почувства как в гърба й се опря кораво коляно.

— Ръцете на тила, пръстите преплетени! — изкомандва й мъжки глас.

Тя послушно изпълни нареждането. Силни топли ръце обгърнаха раменете й.

— А сега кажете „мама“.

— Ма… Ау!!!

Прониза я мигновена болка, която веднага се разсея.

— Край, край, край, свърших — успокоително каза масажистът. — Нищо страшно не се е случило, просто поставих прешлените по местата им. Сега ще ви боли по-малко. Можете да станете.

Настя се надигна от специалната кушетка и започна да се облича.

— И докога ще ми държи влага вашето лечение? — попита тя, докато си обуваше дънките.

— Зависи от поведението ви — хитро се усмихна масажистът. — От една страна, имате стара, недоизлекувана травма, а от друга — водите заседнал начин на живот. За травмата вече нищо не може да се направи — прекалено дълго не е лекувана. А разместването на прешлените може да се избегне, ако правите гимнастика.

— О, не! — уплаши се Настя, която потреперваше от ужас само при споменаването за физически упражнения. Никога през живота си не само не бе спортувала, но дори не бе правила утринна гимнастика. Беше прекалено мързелива за подобни подвизи.

— Е, хайде сега, защо веднага „не“? — учуди се масажистът, невисок жилав младеж с възкрив нос и весела усмивка. — Това би ви отнемало съвсем малко време, буквално пет-седем минути, но поне по три пъти на ден. Нима не е по силите ви?

— Не е — решително завъртя глава тя. — Ще ме мързи и ще забравям.

— Тогава променете начина си на живот — посъветва я той, след като хвърли поглед върху медицинския й картон. — Нали сте от оперативния състав?

— Аха.

— Тогава защо работите седнала? Вас, детективите, краката ви хранят — също като вълците.