Александра Маринина - Черният списък

Стигнахме до портичката на номер 8. Около голямата маса под навеса седяха Вера Илинична, съпругът й — Григорий Филипович, и веселата Ирочка. Насред масата се кипреше огромна разрязана диня. Тримата съсредоточено похапваха от сочните червени резени, без да обръщат внимание на рояците мухи над главите им. Татяна и Лиля ги нямаше. Интересно — за какво ли си приказваха толкова дълго?

— А къде е приятелят ви? — попита Ирочка, когато минах покрай тях.

— Прибра се вкъщи. Помоли да ви благодаря за чая.

— Много е симпатичен.

— Ще му предам — обещах й с усмивка. Ирочка си беше пак Ирочка.

— Предайте му, ако обичате, не забравяйте. Нека се отбие отново.

Намерих Лиля и Татяна в галерията до нашата стая. Бяха изнесли втория стол и седяха една до друга пред отворения прозорец, та светлината да пада върху лаптопа „Note-book“, който бе поставен върху коленете на Татяна. Пръстите на пухкавата блондинка сновяха по клавиатурата с такава скорост, че очите ми се замрежиха. Мекото потропване на клавишите се сливаше в един непрекъснат звук.

— Въвеждате техническата революция в писателския труд? — пошегувах се аз.

Стори ми се, че Татяна се смути.

— Голямо удобство е — каза тя, сякаш се оправдаваше. — Толкова съм разсеяна: напиша ли нещо на лист, никога после не го намирам, забравям къде пъхам тези листчета. А така всичко е на едно място, знам къде да търся.

— Виждаш ли, вместо да четеш любовни романчета, по-добре се учи от леля Таня да работиш на компютър — казах назидателно на дъщеря си.

Лиля не отговори, само ме гледаше укорително с огромните си тъмносиви очища.

— Тя се учи — отвърна вместо нея Татяна. — Всичко при нас е на взаимна основа. Тя ми дава сведения за живота на учениците, а аз на нея — навици за работа с текстов редактор. Лиля не ви ли е казала?

Получих поредния си урок. Наистина всяка вечер питах Лиля какво е правила и тя кратко ми отговаряше: „Говорихме си с леля Таня.“ Не я разпитвах за подробности, а очевидно се е налагало. Още днес трябваше да наваксам пропуснатото.

— А защо не останахте долу да ядете диня?

— Още не съм си изпълнила нормата.

— Самодисциплина?

— Разбира се. Без това не може, инак изобщо нищо няма да напиша. Обичам да си поспивам, да се поизлежавам сутрин.

— И каква ви е нормата?

— Десет страници на ден. Триста и петдесет реда. Докато не ги напиша, не си лягам.

— Виждаш ли, Лиля? — обърнах се строго към дъщеря си. — Леля Таня има да изпълнява норма от триста и петдесет реда, а ти й пречиш, разсейваш я. Заради теб не може да си легне. Дори не си позволява да хапне диня. Между другото — защо и ти не си хапнеш? Нали обичаш дини?

— По-интересно ми е с леля Таня — тихо продума Лиля и бездънните й очи се напълниха със сълзи.

— Защо говорите така, Владислав? — упрекна ме Татяна. — Лиля изобщо не ми пречи. Тя си седи тихичко и гледа как пиша.

— Но това не ви ли разсейва?

— Ни най-малко. Свикнала съм да работя в присъствието на странични хора, все още не ми се полага отделен кабинет.

— А какво работите, Танечка?

Името ми се изплъзна от езика, преди да успея да съобразя, че за пръв път се обръщам към нея по име, а и за пръв път разговарям с нея. И веднага — Танечка. Стасов, губиш мярка! Каква Танечка ти е тя? Та тя дори не те е поглеждала в очите. Но звучният й глас ми действаше като магия и вече бях забравил за всичко — освен за конкретната тема на разговора ни в момента.

— Юристка съм.

— И по-точно?

— Следовател.

Хвърлих на Лиля унищожителен поглед. Интересно: дали е казала на Татяна какво работи родното й татенце? И дали именно това обстоятелство не обяснява липсата на желание у Татяна да се запознае по-отблизо с бащата на момиченцето, с което прекарва толкова много време?

Внезапно ми се наби в очи невероятната външна прилика между двете. По отношение на ръста Лиля се бе метнала на мен и на своите осем години вече бе висока метър и петдесет и два. А и откъм килограми Господ не я бе ощетил: те нарастваха планомерно още от времето, когато прекарваше по цели вечери на дивана с книга в ръце и плодове и сладкиши наблизо. Вярно, косата на Лиля бе като моята — тъмноруса, а на Татяна — някак платинена, обаче очите им бяха абсолютно еднакви на цвят. Улових се, че само преди два часа мислено бях нарекъл Татяна дебела крава със свински очички, но нали в онзи момент тя се смееше! Покажете ми човек, чиито очи остават големи и изразителни, когато се залива от смях — и тогава хвърлете камък по мен. Всъщност очите на жената си бяха с нормални размери, вярно, не колкото на Лиля, но не бяха и свински. И после: аз я виждах сутрин, когато се разхождаше из двора по бански, а сега, вечерта, тя беше с дълга широка пола и трикотажна фланелка с дълбоко деколте — така облечена, изглеждаше дори много добре. Във всеки случай вече не бих я нарекъл крава. Аз изобщо бях свикнал да сравнявам всички жени с Рита, която имаше безупречна фигура, направо за конкурс по красота. Но нали в края на краищата това не ме възпря да се разведа? На трийсет и пет години — макар и малко късно — вече бях разбрал, че човек се занимава с фигурата само в леглото, а инак живее с човека. И макар че тогава още не ми беше омръзнало да си лягам с разкошното тяло на Ритка, то със спорния й характер, меко казано, вече не можех да живея в един апартамент.