Сейшо Мацумото - Денят на жестокостта

Отговорният редактор дойде само за две минути. Дотичал беше много бързо, нещо необичайно за него — винаги спокоен и бавен, с ръце в джобовете и димяща цигара в уста и с нещо слонско в грамадното си тежко стъпващо тяло.

Сега лицето му беше станало мъртвешки бледо, с изскочили на челото синкави вени.

— Колко минути има още? — попита той.

— Двадесет и една.

— Прекратете предаването по радиото! Ще предадем извънредно съобщение. И предаването по телевизията спрете. Говорителите да бъдат готови пред камерите!

След това, като се позамисли, рече:

— Като свършите, бягайте!

И без неговото напомняне в студиото настъпи паника. Цялата сграда се изпълни със зловещи викове.

В този момент иззвъня телефонът. Беше от Управлението на силите за самоотбрана. Един готов да побегне, целият облян в пот служител сграбчи слушалката.

— Какво? От главнокомандуващия ли…, продължава ли се? Времето се продължава ли? — викаше в слушалката. — Как, има още време до падането им!… Изчислено по американско време ли? А, да, американците са също в паника, нали?… Но все пак ще паднат, така ли? Още колко?… Казват, че се продължава с още 54 минути ли? А… така значи, общо след 75 минути!

Още преди да е чул обяснението на служителя, отговорният редактор нареди.

— Времето се продължава! Така да се съобщи по радиото и телевизията!

— Шефе, а не е ли по-добре да не уточняваме, а? Да не казваме, че е от Управлението на силите за самоотбрана — смутено попита зад гърба му неговият заместник.

— Май сте прав.

Действително, как ли щеше да се възприеме една такава странна заповед! Реши все пак да пробват и това малко или много го поуспокои. И все пак, искаше му се да я предаде с необходимата тежест.

— Веднага позвънете в Управлението на силите за самоотбрана. А след това в Управлението на полицията!

Двама служители трескаво завъртяха телефоните.

— Заето е — едновременно докладваха те. Редакторът се разсърди.

— Не е само този телефон. Има и други телефони! Пет-шест души се струпаха и трескаво запрелистваха дебелия телефонен указател, но понеже всички нервничеха, никак не можеха да попаднат на необходимата страница.

В това време отговорният редактор нервно крачеше напред-назад. В миг ужасно му се прииска всичко това да е лъжа, излишна паника, зловредни слухове. Като разбра, че времето за падането на ракетите се продължава, той, който беше на границата да загуби разсъдъка си, отново си възвърна предишното спокойствие и хладнокръвие. В този миг вратата се отвори и връхлетелият в студиото закрещя.

— Шефе, радиокомпанията „Минхо“ вече предава съобщението!

— Какво! — извика отговорният редактор и изтича в съседното студио. Там вече се предаваше: „Извънредно съобщение! Обръщение на главнокомандуващия силите за самоотбрана до целия японски народ. От страната C, членка на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан, погрешно са изстреляни пет ракети, които в този момент летят към Япония. Американските военни сили, намиращи се у нас, заедно със силите за самоотбрана правят всичко възможно за тяхното обезвреждане, но пълното им унищожаване едновременно е невъзможно. Една или най-малко две от тях ще проникнат през обстрела и ще паднат в района на Токио. Всяка ракета има петмегатонен ядрен взрив и той напълно ще унищожи Токио и района на юг от него. Ракетите се очакват да паднат в 15.09 часа. Към народа с възвание се обръща нашият министър-председател, а така също и президентът на САЩ, но тъй като времето на взрива наближава, те няма да бъдат четени по радиото. Всички са длъжни да се подчиняват на заповедта на Управлението на силите за самоотбрана и до последния момент да запазят хладнокръвие. Повтарям пак: Извънредно съобщение!…“

Думите на говорителя вече бяха почти неразбираеми. Вероятно и той вече губеше присъствие на духа. Това по-ясно личеше на телевизора. Дикторът на компанията „Минхо“ седеше вдървено пред камерата, а по лицето му пробягваха нервни спазми. Обикновено спокоен, с лице, което изразяваше едва ли не известно пренебрежение към зрителите, сега той приличаше на призрак.

— Извънредно съобщение…

А в долната част на екрана нямаше резюме — и те не бяха имали време да го напишат. Дикторът отново и отново повтаряше със запъване съобщението.

— Вижте какво става! — изрева отговорният редактор на държавната радиокомпания. — Ние излязохме големи бюрократи, разбрахте ли! Вижте колко ловки излязоха те! — Той сякаш беше забравил, че причина за тази бюрокрация беше самият той. Без негово разрешение програмата не можеше да бъде изменена дори с една секунда. За това беше необходимо специално разрешение, подписано и подпечатано с безброй печати.