Александра Маринина - Сибирски тайни

Зоя Григоревна, пълна енергична жена с посивели коси, малко над шейсетте, възмутено отхвърли всички предположения за нарушения в работата на фермата. И Смелков й повярва. Впрочем той никога не бе страдал от излишна недоверчивост, така му беше по-лесно. А когато стана дума за възможното преместване на фермата на десет километра в източна посока, тя помоли да донесат картата на района. Вярната Олеся, която впрочем приятно си прекарваше времето в приемната в компанията на новия бодигард Саша, никога не напускаше работа преди шефа си. И сега веднага донесе картата и я разгъна на масата за съвещания.

— Първо, тук не може да се мести. — Зоя Григоревна посочи с молив мястото, където би трябвало да се построи новата ферма. — От „Опазване на природата“ няма да ни разрешат, това е територия от резерват. Второ, във фермата ще работят хора, а това означава, че те някак трябва да пътуват до нея и някак да се прибират вкъщи. Как? Ще прелитат ли? Вие ще дадете ли пари за построяване на път от града до стопанството? Та тук има древни, гъсти гори, човек може да мине през тях само пеша. Нали магистрала още няма да има, защото, преди да я построят, трябва да се махне фермата, а къде ще я дянат, ако нова не е построена? Значи, налага се първо да се построи новата ферма и чак след това да се прокара федералната магистрала, а не обратното. Как смятате да закарате там строителна техника? Хайде, заради нея ще изсечете гора, такива сте вие, ще направите просека. Ами после какво? Ще скалъпите фермата, ами как ще се работи в нея? Нужни са пътища за доставяне на фуража, това е задължително изискване. А фураж не се прекарва с леки коли и дори не с газки, а с огромни камиони, които не могат да минат по междуселски път. Нужна е строго определена роза на ветровете, та нашите миризми да не стигат до жилищните сгради. Тук направлението на ветровете е такова, че никой няма да даде разрешение за създаване на подобно стопанство. С една дума, Константин Кирилович, всички тия приказки за преместване на фермата са просто алабализми. Проектът няма да мине през нито една инстанция.

За роза на ветровете и за необходимост от пътища за доставяне на фураж Смелков чуваше за пръв път и това не убягна на вниманието на ръководителя на предизборния щаб Лаевич. Той внимателно слушаше генералната директорка и не продумваше, само често-често поглеждаше изучаващо кмета.

— Константин Кирилович, а вие лично кога сте посещавали стопанството? — неочаквано попита той.

— Ами че аз ей с тези ръце съм го строил! — възкликна Смелков.

Това беше самата истина. През 1979 година Костя Смелков, който след завършването на гимназията бе скъсан на приемните изпити за института и очакваше наесен да го вземат в казармата, наистина бе работил на строителството на Вербицката животновъдна ферма. Като общ работник. И сега, докато я защитаваше, този факт бе станал един от основополагащите в цялата му аргументация. Когато говореше пред избирателите и даваше интервюта на журналисти, той постоянно повтаряше: „Знам колко болезнено и несправедливо е заради нечия изгода или някакви неясни митични блага да се унищожава онова, което ти си направил навремето със собствените си ръце, което си обичал и с което си се гордял. Аз се гордея, че започнах пътя си като обикновен общ работник на този строеж, и няма да позволя да пипнат фермата, която лично съм строил заедно с други жители на нашия град“. Обикновено това правеше добро впечатление на слушателите…

— Строили сте я — кимна Лаевич, млад мъж на трийсетина години с невзрачна външност и въздълга, но много чиста лъскава коса, която падаше на лицето му с кос бретон и почти напълно закриваше едното око. — Но оттогава стъпвали ли сте там поне веднъж?

Кметът сви рамене.

— Не съм, че какво да правя?

— Това трябва да се поправи.

— Ама как? Ще говорим под път и над път, че буквално вчера съм бил там, така ли?

— Не, защо — позасмя се Лаевич. — Лъжата винаги е лоша идея. Това е неправилно. И не е нашият път. Нашият път е истината, и то истината, която лесно може да се провери. По това политиката ни на водене на предизборната кампания превъзхожда политиката на Горчевски. Ще трябва да отидете до фермата с телевизионен екип, та да ви види целият град. И ще обикаляте из нея така, както стопанин се разхожда по своя земя. Разбирате ли ме, Константин Кирилович?

— Не съвсем…

Кметът изпитателно погледна младежа. Дали не сбърка, като го направи ръководител на предизборния щаб? Може би трябваше да сложи на това място друг човек, проверен, онзи, който бе ръководил щаба при предишните избори и бе отвел Константин Смелков до победата? Бяха му препоръчали Лаевич като човек, сръчен в измислянето на необичайни ходове, които не излизат извън рамките на етиката, камо ли пък на закона. А кметът отначало възнамеряваше да го направи просто един от членовете на щаба, но после всичко се подреди така, че… Предишният ръководител, провереният, който вече бе дал съгласието си да оглави щаба, се разболя тежко и не можа да се включи, а от хората, които в онзи момент му бяха подръка, Лаевич му се стори най-делови, най-организиран и съобразителен.