Александра Маринина - Чужда маска

— Такаа.

Гордеев рязко смъкна очилата от носа си и ги запокити на масата.

— Знаех си аз, че непременно ще нагазим в някое политическо говно. Господи, толкова се радвах, когато изборите протекоха без особени ексцесии и нас не ни въвлякоха в никакви политически игрички. И на ти сега! Стася, ти да не би да искаш моята смърт?

— Не съм го направила нарочно, Виктор Алексеевич. Всичко това само се е направило такова. Не съм го измислила аз.

— Направило се било, направило — вече по-спокойно измърмори Гордеев. — Само за малко да те пусна вкъщи, и непременно ще ми измъдриш някоя пакост. Тук ще си стоиш, на „Петровка“. Няма да излизаш никъде. Разбра ли? А сега ми отговори къде са погребани Новикова и Параскевич?

— Търсите коренчето, а? — усмихна се Настя. — Никъде. Те са кремирани. Така че няма да ни се наложи да разчитаме на ексхумация.

— Значи остава ни двойката Досюков-Остриков. Е, тези бързо ще ги оправим, няма къде да се дянат. А твоят Стасов е юнак, така му предай. Как само се е сетил да се вкопчи за някаква си цигарка…

Решиха да не бързат с ареста на Лошчинин, тъй като той се държеше спокойно и не се забелязваха никакви признаци за тревога от негова страна. Събраха сведенията за него много бързо, защото целият му живот бе преминал пред хорските очи и никога от никого не се бе крил. Би могъл да бъде смятан за много благополучен пенсионер, ако не беше синът му.

Синът му имаше дългове, и то огромни, понеже за търговски бизнес се бе оказал напълно непригоден, а както мнозинството хора в днешно време, искаше прекалено много и прекалено бързо. Нямаше с какво да погаси дълговете си, лихвата им растеше с всеки изминал ден и Лошчинин-младши се намираше на ръба на отчаянието.

Снахата на Виктор Фьодорович намрази свекъра си още през първите дни на тяхното познанство, а когато се роди внукът му, Сашенка, Лошчинин с горчивина разбра, че общуването му с внучето ще бъде строго ограничено от снахата. Синът му не й се противопоставяше и не защитаваше настоятелно правата на любящия дядо, защото несполучливата търговска дейност и растящите от ден на ден дългове го интересуваха неизмеримо повече. Напоследък обаче положението му се бе оправило, Лошчинин-младши бе започнал да връща дълговете си и самочувствието му се бе повишило, макар че откъде се бяха взели у него пари, никой от приятелите му и от бизнеспартньорите му не знаеше. Според версията на неговата постоянно сърдита съпруга, парите ги бе дал свекърът й, Виктор Фьодорович.

Валентин Остриков задържаха под някакъв глупав предлог и Стасов видя, че той по външен вид абсолютно си прилича с Евгений Досюков. Разбира се, когато си отвореше устата, когато заговореше и започнеше да жестикулира, всички забравяха за тази невероятна прилика, защото братята близнаци, израсли и възпитани в различни семейства, действително много се различаваха. Но при желание различията напълно можеха да бъдат скрити, сходствата — да бъдат подчертани и единият да бъде взет за другия.

Остриков оказваше отчаян отпор, само че не задълго, защото срещу тандема Стасов-Каменская шансовете му бяха нищожни. Той, разбира се, не си признаваше и не разказваше нищо, но когато двойката от милицията детайлно му обрисува цялата картина, забележимо се оклюма.

— Когато си се качил в апартамента на Досюков — редеше Настя, — Наталия ти е отворила вратата и ти е дала дрехите на Евгений, ключовете от колата и пистолета му. В това време долу е хлопнала врата и се е чуло скимтене на куче. Наталия ти е казала, че това е съседът й Игор с кучето си, което се казва Лорд. Чия беше идеята да се възползваш от случая? Твоя или нейна?

Остриков мълчеше, но Настя никак не се впечатли от този факт.

— Няма значение. Ти си облякъл панталона и якето на Досюков, обул си обувките му, слязъл си долу, разменил си няколко думи с Игор, качил си се в колата и си се отправил да убиеш Борис Красавчиков. Застрелял си Борис, върнали си се на улица „Веснин“, постоял си във входа, допушвайки цигарата си, след това си се качил при Наталия, върнал си й вещите на Евгений, преоблякъл си се в собствените си дрехи и си изчезнал. Поне казаха ли ти защо е било необходимо всичко това?

— Тя много искаше да се омъжи за него — вяло запелтечи Остриков. — Той беше богат, кучият му син, но не искаше да се жени. А на нея й се щеше да го върже за себе си. Тъй че решихме да го прекараме и той да започне да храни въшките в килията и да сърба затворническата чорба. Взе, че стана. Но имайте предвид, гражданино началник, че ви го казвам просто така, а не за протокола. Няма да се подпиша, хич не се и надявайте. Смятайте, че нищо не съм си признал.