Чарльз Буковски - Криминале

— Аз съм Джони Темпъл — каза човечето, — а това е моят помощник, Люк.

— Люк, а? Кажи ми какво прави той?

— Каквото му кажа.

— Защо не му кажеш да се разкара?

— Какво има, Билейн, не харесваш ли Люк?

— А трябва ли?

Люк престъпи напред. Лицето му се изкриви, сякаш щеше да се разплаче.

— Не ме ли харесваш, Билейн? — попита той.

— Ти стой настрана, Люк — каза Темпъл.

— Да, стой настрана — казах аз.

— Ти харесваш ли ме, Джони? — попита Люк.

— Разбира се, разбира се! А сега, Люк, отиди при вратата и не пускай никой да влиза или да излиза.

— И тебе ли?

— Какво искаш да кажеш, Люк?

— И теб ли да не те пускам да влизаш или да излизаш?

— Не, Люк, мен ще ме пускаш да влизам и да излизам. Но никой друг. Не и докато аз не ти кажа.

— Добре.

Люк отиде и застана при вратата. Темпъл дръпна един стол и седна.

— Идвам от името на „Акме Екзекюшънърс“. Тук съм, за да ви инструктирам. Нашият търговски посредник, Харолд Сандерсън…

— Търговски посредник? Ти наричаш тоя тип търговски посредник?

— Един от най-добрите ни.

— Предполагам — признах аз, — виж това!

Аз посочих клетката, която висеше в ъгъла. Вътре беше червеното канарче.

— Той ми го продаде — казах.

— Хари може да продаде и кожата от гърба на мъртвец — каза Темпъл.

— Сигурно го е правил — казах аз.

— Това не е тема за разговор сега. Тук сме, за да ви инструктираме.

— Давай, но накратко.

— Не си забавен, Билейн. Дадохме ти назаем четири хиляди при петнадесет процента на месец. Това прави шестстотин долара. Искаме да сме сигурни, че си наясно с положението, преди да дойдем за парите.

— А ако ги нямам?

— Ние винаги вземаме по един или друг начин своето, Билейн.

— Да не чупите крака, Темпъл?

— Методите ни варират.

— А ако тези методи не успеят. Ще убиете ли човек за четири хиляди плюс лихвите?

Темпъл извади пакет цигари, изкара една и язапали със запалката си. След това бавно пое дима и също така бавно го издиша.

— Отегчаваш ме, Билейн.

После добави:

— Люк…

— Да, Джони?

— Виждаш ли червената птичка в кафеза?

— Да, Джони.

— Люк, искам да отидеш там, да извадиш птичката от кафеза и да я изядеш жива.

— Да, Джони.

Люк се запъти към кафеза.

— БОЖЕ, ТЕМПЪЛ, СПРИ ГО! СПРИ ГО! СПРИ ГО! — изкрещях аз.

— Люк — каза Темпъл, — промених решението си, не искам да ядеш тази птичка жива.

— Да я изпека ли първо, Джони?

— Не, не, просто я остави намира. Върни се и застани отново при вратата.

— Да, Джони.

Темпъл ме погледна.

— Виждаш ли, Билейн, ние винаги трябва да вземем своето по един или друг начин. И ако някой метод не проработи, ние се прехвърляме на друг. Трябва да се задържим в бизнеса. Знаят ни из целия град. Репутацията ни е известна навсякъде. Не можем да позволим нещо или някой да опетни тази репутация. Искам ясно да разбереш това.

— Мисля, че го разбрах, Темпъл.

— Добре. Първата ти падежна дата е след двадесет и пет дена. Инструктиран си.

Темпъл стана и се усмихна.

— Довиждане — каза той.

Обърна се.

— Добре, Люк, отвори вратата, тръгваме си.

Люк отвори вратата. Темпъл се обърна и ми хвърли един последен поглед. Вече не се усмихваше. След това си тръгнаха.

Отидох до клетката и погледнах червеното канарче. Боята беше започнала да пада и на места вече се показваше естественият жълт цвят. Беше хубава птичка. Тя ме погледна и аз извърнах поглед. Тогава тя тихо изпиука: „пиук“ и от това някак си се почувствах по-добре. Колко лесно можеш да зарадваш някого. Останалата част от света беше проблемът.

Реших да се прибера в апартамента и да обърна няколко питиета. Трябваше да премисля нещата. Бях влязъл в глуха линия както с Червеният Врабец, така и с живота си. Шофирах до вкъщи, паркирах колата и излязох. Трябваше да напусна този апартамент. Живеех в него вече пет години. Сякаш бях започнал да си свивам гнездо, само дето нищо не се излюпваше в него. Прекалено много хора знаеха къде живея. Отидох до вратата на апартамента и я отключих. Отворих я и видях, че на пода лежи нещо. Тяло. На пода беше просната жена. Не, по дяволите, това беше една от онези надуваеми кукли, едно от онези надуваеми неща, с които някои типове правят любов.

Е, не и аз, приятел.

Куклата беше надута. Вдигнах я и я занесох на канапето. Тогава забелязах, че около врата й имаше надпис: „Билейн, забрави за Червеният Врабец или няма да струваш и колкото този скапан гумен боклук.“

Мило послание. Значи съм имал посетител. Някой, който не иска да се занимавам с този случай. Но това ме обнадежди. Червеният Врабец сигурно наистина съществуваше, в противен случай хората не биха правили подобни неща. Трябваше само да намеря вярната следа. Сигурно имаше такава. Имах вече достатъчно ориентири. Може би бях попаднал на нещо голямо. Може би международно. Може би нещо от друг свят? Червеният Врабец. Кучият му син, нещата започваха да стават интересни. Приготвих си хубаво питие и отпих. Телефонът иззвъня. Вдигнах го.