Чарльз Буковски - Криминале

— Слушай, Ник, трябва да напрегнеш малко въображението си. Дай да опитаме и ще останеш изненадан от това, какво можем да направим двамата с теб. Не харесваш ли гласа ми? Не го ли намираш малко… а-а, секси?

— Да, но не много. Звучиш, сякаш си настинала. Настинала ли си?

— Ник, Ник, милото ми момче, прекалено съм се разгорещила, за да мога да настина!

— Какво?

— Казах, че съм се разгорещила прекалено много, за да мога да настина!

— Ами, гласът ти звучи, сякаш си настинала. Може би пушиш прекалено много.

— „Пуша“ само едно нещо, Ник!

— Какво, Кити?

— Не можеш ли да познаеш?

— Ъ — ъ…

— Погледни надолу, Ник.

— Добре.

— Какво виждаш?

— Питие. Телефон…

— Какво друго, Ники?

— Обувките ми…

— Ники, какво е това голямо нещо, което стърчи там, докато разговаряш с мен?

— О, това ли! Това е шкембето ми!

— Продължавай да ми говориш, Ник. Продължавай да слушаш гласа ми, мисли си за мен, там, в скута ти, роклята ми се е набрала леко, колената и бедрата ми се виждат. Имам дълга руса коса. Тя се спуска на вълни върху раменете ми. Мисли си за всичко това, Ник, мисли си…

— Добре…

— Добре, а сега какво виждаш?

— Същите неща: Телефон, обувките ми, питието ми, шкембето ми…

— Ник, ти си лош! Мисля да дойда там и да те напляскам! Или може би ще ти позволя ти да ме напляскаш!

— Какво!

— Да ме напляскаш, да ме напляскаш, Ник!

— Кити…

— Да?

— Ще ме извиниш ли за минута? Трябва да отида до банята.

— О, Ник, знам какво смяташ да правиш! Но не е нужно за това да ходиш чак до тоалетната, можеш да го направиш и на телефона, докато си говориш с мен.

— Не, не мога, Кити. Трябва да се изпикая.

— Ник — каза тая, — можеш да смяташ разговора ни за приключен!

Тя затвори.

Отидох до банята и се изпиках. Докато го правих все още чувах трополенето на дъжда. Е, разговорът беше тъп, но поне за момент бях забравил за Червеният Врабец и другите неща. Пуснах водата в тоалетната, измих си ръцете, погледнах в огледалото, намигнах си и се върнах при скоча.

И така, на следващия ден отново бях в офиса. Чувствах се неудовлетворен и, ако трябва да бъда откровен, доста скапан. Бях зациклил, както всъщност беше и останалата част от света. Хората просто се мотаят наоколо и чакат смъртта, като междувременно правят разни дребни нещица, за да запълнят времето. А някои дори не правят и това. Ние сме зеленчуци. И аз съм зеленчук. Не знам точно какъв. Може би ряпа. Запалих пура, дръпнах и се направих, че съм наясно с цялата лайнарщина.

Телефонът иззвъня. Вдигнах го.

— Да?

— Господин Билейн, вие печелите една от нашите награди. Наградата ви може да бъде: телевизор, екскурзия до Сомалия, пет хиляди долара или сгъваем чадър. Осигурени са ви безплатна стая и закуска. Трябва само да посетите един от нашите семинари, където ще ви предложим неограничен избор за закупуване на недвижими имоти…

— Хей, приятел — казах аз.

— Да, господине?

— Ходи да се ебеш!

Затворих. Вторачих се в телефона. Дяволско нещо, но ти е нужно, за да се обадиш на 911. Никога не се знае.

Имах нужда от почивка. Имах нужда от пет жени. Имах нужда от почистване на ушната кал. Колата ми имаше нужда от смяна на маслото. Не бях успял да подам проклетата си данъчна декларация. Едната дръжка на очилата ми за четене се беше счупила. В апартамента ми имаше мравки. Трябваше да си оправя зъбите. Петите на обувките ми се бяха протрили.

Страдах от безсъние. Застраховката на колата ми беше изтекла. Порязвах се всеки път, когато се бръснех. Не бях се смял от шест години. Безпокоях се, дори когато нямаше причина за безпокойство. А когато имаше, се напивах.

Телефонът иззвъня отново. Вдигнах го.

— Билейн? — прозвуча в слушалката.

— Може би — отговорих.

— Глупости, може би — продължи гласът отсреща, — или си Билейн, или не си.

— Добре, хвана ме. Аз съм Билейн.

— Добре, Билейн, чухме, че търсиш Червеният Врабец.

— Така ли? Кой ви каза?

— Личен източник.

— И ташаците ти са си лични, ама ги показваш на ляво на дясно.

— Така сме решили.

— Добре — казах аз, — и каква е играта?

— Десет хиляди долара и ще ти мушнем Червеният Врабец в ръцете.

— Нямам ги.

— Можем да те свържем с човек, който да ти ги намери.

— Наистина ли?

— Наистина, Билейн. Само срещу петнадесет процента. На месец.

— Но аз нямам никаква гаранция.

— Разбира се, че имаш.

— Каква?

— Животът ти.

— Животът ми? Да поговорим.

— Разбира се, Билейн. Ще дойдем в офиса ти. След десет минути.