Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Хубава работа! — каза Холмс горчиво, като се измъкваше от уличния поток, запъхтян и побелял от яд. — Какъв лош късмет и каква лоша организация! Уотсън, Уотсън! Ако си честен човек, ще запишеш и този случай редом с успехите ми.

— Кой беше този човек?

— Нямам представа.

— Да не би да следи някого?

— Да. От всичко, което чухме от Баскервил, е ясно, че откак е в града, някой неотлъчно го следи. Как иначе можеше така бързо да стане известно, че е избрал именно хотел „Нортъмбърланд“? Разсъдих, че ако са го следили първия ден, ще го следят и втория. Може би забеляза, че докато доктор Мортимър четеше легендата, на два пъти ходих до прозореца.

— Да, спомням си.

— Гледах дали някой не се навърта наоколо, но не видях никого. Имаме работа с хитър човек, Уотсън! Нагазваме дълбоко и макар че още не съм разбрал окончателно добри ли сили действат или зли, непрекъснато чувствам нечий замисъл и влияние. Когато нашите приятели излязоха, веднага ги последвах с надеждата, че ще забележа техния невидим спътник, но той е така хитър, че не се е доверил на краката си, а използва карета, за да може да се мъкне подир тях или дори да прелети край тях, без да го забележат. Неговият способ има и това допълнително предимство, че ако те вземат файтон, пак ще може да ги следи. Но този начин има и едно явно неудобство.

— Кочияшът би могъл да го издаде.

— Точно така.

— Колко жалко, че не взехме номера!

— Драги ми Уотсън, колкото и несъобразителен да се показах този път, сигурно не мислиш сериозно, че съм пропуснал да запомня номера. Той е две хиляди седемстотин и четири. Но за момента нямаме полза от това.

— Не виждам какво друго можеше да се направи.

— След като зърнах каретата, трябваше моментално да се обърна и да тръгна в обратна посока. После спокойно щях да наема друга карета, с която на почетно разстояние да следвам първата или още по-добре да подкарам към хотел „Нортъмбърланд“ и да чакам там. Когато нашият непознат дойдеше след Баскервил до хотела, щяхме да приложим спрямо него собствения му номер и да видим накъде ще се отправи. А сега изключителната бързина и енергичност на противника ни имаха преимущество пред нашата неблагоразумна прибързаност, тъй че се издадохме и го изпуснахме.

По време на този разговор се мъкнехме бавно по улица „Риджънт“, а доктор Мортимър и приятелят му отдавна се бяха изгубили пред нас.

— Няма смисъл да ги следваме — каза Холмс. — Преследвачът им изчезна и няма да се върне. Трябва да видим какви карти държим в ръцете си, и да ги изиграем решително. Можеш ли със сигурност да разпознаеш човека в каретата?

— Бих могъл да позная само брадата му.

— Също и аз, от което заключавам, че е изкуствена. Когато един умен човек изпълнява такава деликатна задача, брадата му е нужна само за да скрие чертите на лицето си. Насам, Уотсън!

Свърнахме към едно куриерско бюро в този район, където Холмс бе сърдечно посрещнат от управителя.

— А, Уилсън, виждам, че не сте забравили онзи дребен случай, при който имах щастието да ви помогна.

— О, сър, как бих могъл да забравя! Вие спасихте доброто ми име, а може би и живота ми.

— Преувеличавате, драги приятелю. Доколкото си спомням, между вашите момчета имаше един младеж на име Картрайт, който прояви известни способности по време на разследването.

— Да, сър, още е при нас.

— Бихте ли го повикали? Благодаря ви. И ще бъда много доволен, ако ми развалите тази банкнота от пет лири.

На повикването на управителя се отзова едно четиринайсетгодишно момче с живо умно лице. То застана пред нас, като гледаше с благоговение знаменития детектив.

— Бихте ли ми дали указателя на хотелите — каза Холмс. — Благодаря. Виж, Картрайт, тук са имената на двайсет и три хотела, всички в непосредствена близост до Чаринг крос. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ще обиколиш всичките поред.

— Да, сър.

— И като начало ще даваш на портиерите по един шилинг. Ето ти двайсет и три шилинга.

— Да, сър.

— Ще казваш, че искаш да видиш хвърлените вчера в кошчетата отпадъци. Ще им обясниш, че важна телеграма е доставена погрешно и трябва да я намериш. Разбираш, нали?

— Да, сър.

— Но в действителност ще търсиш една страница от „Таймс“ с дупки по нея, изрязани с ножици. Ето ти броя на „Таймс“. Това е страницата. Лесно ще я разпознаеш, нали?

— Да, сър.

— Във всеки хотел портиерът ще те праща при прислужника, на когото също ще даваш един шилинг. Ето ти още двайсет и три шилинга. В двайсет случая от всичките двайсет и три ще се окаже, че хартиите от предния ден са изгорени или изхвърлени. В останалите три случая ще ти покажат куп хартии и ти ще трябва да търсиш между тях тази страница на „Таймс“. Шансът да я намериш е много малък. Ето още десет шилинга за всеки случай. Изпрати ми до довечера на улица „Бейкър“ телеграма за резултата. А сега, Уотсън, остава да телеграфираме, за да установим самоличността на кочияша на номер две хиляди седемстотин и четири, а после ще влезем в някоя от художествените галерии на улица „Бонд“, за да убием времето, докато наближи часът за срещата.