Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Съвършено безсмислено е да се открадне само една обувка — каза Шерлок Холмс. — Да ви кажа право, споделям мнението на доктор Мортимър: загубената обувка скоро ще се намери.

— А сега, господа, струва ми се, говорих достатъчно за малкото, което знам. Време е вие да изпълните обещанието си и да ми дадете изчерпателно обяснение за онова, около което се въртят всичките тези разговори.

— Искането ви е съвсем основателно — отговори Холмс. — Доктор Мортимър, смятам, че ще направите най-добре, ако разкажете на сър Хенри това, което разказахте и на нас.

Насърчен по този начин, нашият учен извади книжата от джоба си и представи целия случай така, както бе сторил и предната сутрин. Сър Хенри слушаше с най-голямо внимание, като от време на време учудено възклицаваше.

— Няма що, хубаво наследство съм получил! — рече той след края на дългия разказ. — Чувал съм, разбира се, за кучето още в ранното си детство. Това беше любима тема в нашето семейство, но никога не съм я приемал насериозно. А смъртта на чичо… главата ми така се е запалила, че още не мога да схвана ясно всичко. Изглежда, че и вие не сте решили още полицай ли трябва за този случай или само поп.

— Съвършено вярно.

— А ето сега и тази работа с писмото, което получих в хотела! Предполагам, че по някакъв начин е свързано с историята.

— То показва, че някой знае по-добре от нас какво става из тресавището — каза доктор Мортимър.

— А също — добави Холмс, — че някой е благоразположен към вас, щом ви предупреждава за опасността.

— Или пък може би има някакви намерения, на които аз преча, та иска да ме отдалечи.

— Да, разбира се, това също е възможно. Много съм ви благодарен, доктор Мортимър, че ме запознахте с проблем, който предлага няколко интересни алтернативи. А практическият въпрос, който сега трябва да решим, сър Хенри, е дали е целесъобразно или не да отидете в Баскервил хол.

— Защо да не отида?

— Изглежда, там се крие някаква опасност.

— Опасност от демона на нашия род или опасност от хора?

— Точно това трябва да разберем.

— Каквато и да е опасността, моят отговор е готов: няма Сатана на небето, нито човек на земята, който би могъл да ме спре да отида в дома на моя род, и можете да смятате това за мое окончателно решение.

Докато говореше, той свъси вежди, а лицето му стана тъмночервено. Ясно беше, че буйният нрав на Баскервилите не бе угаснал и у този последен техен представител.

— Междувременно — каза той — почти нямах време да обмисля всичко, което ми разправихте. Не е така лесно човек да научи изведнъж толкова неща и да реши всичко. Ще ми се да поседя сам един час на спокойствие и да помисля. Сега, господин Холмс, часът е единайсет и половина и аз се връщам право в хотела. Заповядайте в два с приятеля ви доктор Уотсън да обядваме заедно. Тогава ще мога да ви кажа по-ясно какви са впечатленията ми.

— На теб удобно ли ти е, Уотсън?

— Разбира се.

— В такъв случай чакайте ни. Да повикам ли файтон?

— Не, предпочитам да повървя пеш, защото от тази история умът ми като че ли се поразмъти.

— С удоволствие бих се поразходил с вас — каза приятелят му. — Довиждане засега и приятен предобед.

Чухме отдалечаващите се по стълбата стъпки на нашите посетители и хлопването на външната врата. Само за миг флегматичният Холмс се превърна в човек на действието.

— Обувките ти, Уотсън, и шапката! Бързо! Нямаме и секунда за губене.

Той се втурна по халат в стаята си и се върна почти веднага облечен в редингот. Полетяхме надолу по стълбата. Доктор Мортимър и Баскервил още се виждаха на около двеста метра пред нас по посока на улица „Оксфорд“.

— Да изтичам ли да ги спра?

— Не, Уотсън, за Бога! Твоята компания ми е предостатъчна, стига ти да понасяш моята. Нашите приятели постъпиха много умно, защото сутринта действително е прекрасна за разходка.

Той ускори крачка, докато намалихме почти наполовина разстоянието, които ни делеше. После, следвайки ги на стотина метра, свърнахме по „Оксфорд“, а после по „Риджънт“. Нашите приятели се спряха веднъж и позяпаха една витрина, а заедно с тях спря и Холмс. Миг след това той издаде тих вик на задоволство и като проследих бързия му поглед, видях една двуколка с човек в нея, спряла от другата страна на улицата. В следващата секунда тя отново потегли бавно напред.

— Ето го нашия човек, Уотсън! Хайде с мен! Ако не можем да направим друго, поне ще го поразгледаме хубавичко.

В този момент почувствах пронизващ поглед, отправен към нас, и през страничното прозорче на каретата ми се мярна гъста черна брада. После капакът на покрива се отвори, човекът викна нещо на кочияша и каретата полетя бясно по улица „Риджънт“. Холмс се огледа нетърпеливо за файтон, но наоколо не се виждаше нито един свободен. Тогава той се втурна лудешки сред потока от превозни средства, но каретата имаше голяма преднина и скоро се изгуби от погледа ни.