Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Звучи доста неопределено — промърмори Шерлок Холмс. — Така де, това би могло да е и описание на Уотсън!

— Вярно — съгласи се инспекторът, комуто тази идея се стори забавна. — Звучи съвсем като описание на Уотсън.

— Опасявам се, че не ще мога да ви помогна, Лестрейд — каза Холмс. — Работата е там, че аз познавах въпросния Милвъртън и го намирах за един от най-опасните хора в Лондон. Затова смятам, че съществуват престъпления, които не бива да попадат под ударите на закона и в известна степен оправдават личното отмъщение. Не, няма смисъл да спорим. Твърдо съм решил. Симпатиите ми изцяло са на страната на престъпниците, а съвсем не на страната на жертвата. Затова няма да се заема с този случай.

Холмс не каза и думичка за трагедията, на която бяхме станали свидетели, но ми направи впечатление, че през цялата сутрин бе умислен. С разсеяността си и реещия се поглед ми приличаше на човек, който напрегнато се опитва да си припомни нещо. Посред обяда той неочаквано скочи и извика:

— Дявол да го вземе, Уотсън, сетих се! Вземи си шапката! Идвай с мен!

Забързахме по улица „Бейкър“, а после и по „Оксфорд“ и се спряхме малко преди площад „Риджънт“. Там вляво на витрината на един магазин са изложени снимки на знаменитости и прочути красавици от наши дни. Очите на Холмс се спряха на една от тях и като проследих погледа му, видях фотографията на царствена жена, облечена в рокля, подходяща за двореца, с висока диамантена диадема на благородната глава. Разгледах фино очертания нос, извитите вежди, изящно очертаната уста и волевата брадичка. Дъхът ми спря, когато прочетох прославеното от векове име на великия благородник и държавен мъж, чиято съпруга беше. Погледът ми срещна погледа на Холмс и когато отминахме витрината, той допря пръст до устните си.

Не беше необичайно привечер да ни навести инспектор Лестрейд от Скотланд ярд, чиито посещения бяха добре дошли за Шерлок Холмс, тъй като му даваха възможност да следи какво става в главното управление на полицията. В замяна на новините, които ни носеше Лестрейд, Холмс бе винаги готов внимателно да изслуша подробностите от някой случай, по който детективът работеше в момента, и понякога се случваше, без активно да се намесва, да успее да подскаже хрумване или предположение, почерпано от собствените му огромни познания и опит.

Специално тази вечер Лестрейд се впусна в приказки за времето и вестниците, а после се умълча, пафкайки пурата си. Холмс проницателно го изгледа.

— Нещо интересно да ви е попадало напоследък? — попита той.

— Не, не, господин Холмс, нищо особено.

— Разказвайте тогава.

Лестрейд се засмя.

— Е, няма смисъл да отричам, господин Холмс, че всъщност действително ме гризе нещо. Само дето е толкова нелепо, че се поколебах да ви безпокоя за такава глупост. От друга страна, колкото и да е незначителна, историята несъмнено е странна, а пък нали си знам, че имате вкус към всичко извън обичайното. Според мен обаче случаят по-скоро е за доктор Уотсън, отколкото за вас.

— За някакво заболяване ли говорите? — попитах.

— За лудост, ето за какво. При това доста необикновена лудост! Не би си и помислил човек, че в наши дни някой е способен да изпитва такава ненавист към Наполеон I, че да разбива всяко негово изображение, което му се изпречи пред очите.

Холмс се отпусна обратно на стола си.

— Това не ме засяга — рече той.

— Именно. И аз така си казах. Само че щом въпросният индивид стигне до взлом, за да троши изображения, които не му принадлежат, случаят отново отпада от ръцете на лекаря и се връща при полицая.

Холмс надигна глава:

— Взлом ли! Ето че пак става интересно. Да чуем подробностите, ако обичате.

Лестрейд извади работното си тефтерче, за да си опресни паметта, и разлисти страниците.

— Доложили са за първия случай преди четири дни — започна той. — Станало е в магазина на Морс Хъдсън, продавач на картини и статуи на „Кенингтън роуд“. Помощникът му бил излязъл за малко от предното помещение, когато изведнъж чул страшен трясък, а като изтичал обратно, заварил гипсовия бюст на Наполеон, който стоял на тезгяха заедно с още няколко произведения, разбит на парчета на пода. Веднага се втурнал на улицата, ала макар неколцина минувачи да признали, че били забелязали някакъв мъж, който изхвърчал от магазина, помощникът не успял нито да види някого, нито да установи кой е бил негодникът. Приличало на поредната хулиганска проява, на която ставаме свидетели от време на време, и именно така било записано от дежурния полицай. Цената на гипсовата отливка била не повече от няколко шилинга и цялата история изглеждала прекалено детинска, за да си струвало по-обстойно разследване. Вторият случай обаче, разиграл се едва снощи, се оказа по-сериозен, а също доста по-странен. Пак на „Кенингтън роуд“, само на неколкостотин метра от магазина на Морс Хъдсън, живее известният лекар доктор Барникот, който притежава една от най-големите медицински практики на юг от Темза. Домът и главната му приемна се намират на „Кенингтън роуд“, но има също хирургическо отделение и диспансер на „Долен Брикстън роуд“, на около три километра от там. Този доктор Барникот е възторжен почитател на Наполеон, цялата му къща е пълна с книги, картини и предмети, свързани с френския император. Преди известно време докторът купил от Морс Хъдсън две еднакви гипсови отливки от прочутия бюст на Наполеон, дело на френския скулптор Дьовин. Едната поставил във вестибюла в дома си на „Кенингтън роуд“, а другата сложил на полицата на камината в хирургията на „Долен Брикстън роуд“. Като слязъл за закуска тази сутрин обаче, доктор Барникот смаян установил, че през нощта някой е влизал с взлом в къщата, но не е задигнал нищо друго освен гипсовата отливка от вестибюла. Изнесъл е бюста навън и ожесточено го е разбил в градинския зид, под който го намерихме целия на парчета.