Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Това не ми харесва — прошепна той в ухото ми. — Не разбирам какво става. Във всеки случай не бива да губим време.

— Мога ли да бъда полезен с нещо?

— Да, стой до вратата. Ако чуеш някой да идва, пусии резето и ще се измъкнем, откъдето дойдохме. Ако пък се зададе човек откъм зимната градина и сме си свършили работата, ще излезем през вратата, а ако още не сме, ще се скрием зад завесите на прозореца. Разбра ли?

Кимнах и застанах до вратата. Първоначалното ми усещане за страх се бе изпарило и сега потръпвах от наслада, много по-силна от насладата, която бях изпитвал по времето, когато бяхме защитници на закона, а не негови нарушители. Възвишената цел на мисията ни, съзнанието, че сме движени от рицарски, а не от егоистични подбуди, както и недостойната фигура на нашия противник, всичко това подсилваше острия вкус на приключението. Не се чувствах ни най-малко виновен, напротив, изпитвах опияняваща радост, истинско ликуване от опасностите, които ни заобикаляха. С възхищение наблюдавах Холмс. Той отвори куфарчето с инструментите си и избра нужния със спокойната и съсредоточена прецизност на хирург пред сложна операция. Отдавна знаех, че отварянето на сейфове му е особено любимо занимание, и разбирах каква радост изпитва при възможността да си премери силите с това зелено и позлатено чудовище, с този дракон, който държеше заключен в своята паст доброто име на прекрасни дами. Като подръпна нагоре ръкавите на фрака си — палтото си бе оставил на креслото, Холмс извади два свредела, лост за разбиване на врати и няколко шперца. Стоях до вратата към коридора, без да изпускам от поглед другите две, готов да реагирам на всякаква изненада, макар че всъщност нямах никаква представа, какво бих правил, ако някой се появеше. Около половин час Холмс работи съсредоточено, оставяше един инструмент, вземаше друг, като боравеше с всеки от тях със силата и сръчността на опитен механик. Най-накрая чух изщракване, широката зелена врата се отвори и аз успях да зърна вътре няколко пакета с документи. Всеки бе пристегнат с канап, запечатан и надписан. Холмс извади един от пакетите, но на слабата светлина на огъня бе почти невъзможно да се прочете каквото и да е и той извади фенерчето си. Опасно бе да палим електричеството, при положение че Милвъртън се намираше в съседната стая. Изведнъж Холмс вдигна глава, ослуша се внимателно, после мигновено затвори вратата на касата, грабна палтото си, напъха инструментите по джобовете си и с един скок се скри зад завесите на прозореца, като ми направи знак да направя същото.

В мига, когато се озовах до него, разбрах какво беше разтревожило острия му слух. Някъде в къщата се чу шум. Вероятно в другия край на сградата се затръшна врата. После отмерени и глухи възтежки стъпки бързо се приближиха насам. Идваха по коридора. Спряха пред вратата на стаята. Вратата се отвори. Чухме рязко щракане, сякаш някой запали осветлението. После вратата се затвори и до обонянието ни достигна острият аромат на силна пура. Стъпките продължиха да се движат напред-назад, назад-напред, на метър-два от нас. Накрая креслото изскърца и шумът от стъпките замря. После някакъв ключ се превъртя в ключалка и се разнесе шумолене на хартия.

До този момент не бях посмял да надзърна, но сега леко раздалечих завесите пред себе си и надникнах през тесния процеп. Досетих се, че Холмс също иска да види какво става, защото почувствах как рамото му се притисна към моето. Съвсем близо до завесите точно отпред видяхме широкия закръглен гръб на Милвъртън. Очевидно всичките ни предположения за действията му бяха съвършено погрешни. Той изобщо не е бил в спалнята си, а през цялото време се е намирал в пушалня или билярдна в някое отдалечено крило на къщата, чиито прозорци не бяхме забелязали. Масивната му посивяла глава с лъскава плешивина се намираше току пред очите ни. Милвъртън се бе отпуснал в червеното кожено кресло с протегнати крака. От единия ъгъл на устата му стърчеше дълга черна пура. Беше облечен в полувоенна виненочервена куртка с черна кадифена яка. В ръката си държеше някакъв дълъг документ и докато го проучваше лениво, изпускаше кръгчета тютюнев дим. Удобната му поза и спокойните му жестове говореха, че за никъде не бърза и възнамерява да остане в кабинета дълго.

Почувствах как ръката на Холмс потърси моята и успокоително я стисна, сякаш искаше да ми каже, че владее положението и че нищо не го притеснява. Не бях сигурен само дали виждаше това, което ясно се забелязваше от моето място, а именно че вратата на касата не бе затворена докрай и че Милвъртън всеки момент можеше да забележи това. Бях решил за себе си, че ако доловя в погледа му и най-малкия повод за тревога, ще изскоча внезапно, ще нахлузя палтото си върху главата му и ще го овържа с него, а останалото ще оставя на Холмс.