Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Не, разбира се.

— Сам ли изпратихте писмото?

Секретарят не изчака отговора на херцога и се намеси раздразнено:

— Негова светлост няма навика сам да изпраща писмата си. Това писмо беше оставено заедно с другите на писалището и аз сложих всичките в пощенската чанта.

— Сигурен ли сте, че наистина е било сред другите?

— Да, видях го.

— Колко писма написахте този ден, ваша светлост?

— Двайсет, може и трийсет да бяха. Водя оживена кореспонденция. Нима допускате, че това има някаква връзка със случая?

— Все още ми е трудно да преценя — отвърна Холмс.

— Препоръчах на полицията да направи проверка в Южна Франция — продължи херцогът. — Както вече казах, не вярвам, че херцогинята би насърчила сина си към такава своенравна постъпка, но при неговата упоритост той сам може да е решил да избяга при майка си, поощрен и подпомогнат от този немец. А сега, доктор Хъкстейбъл, възнамерявам да се оттегля в замъка.

Разбирах, че на Шерлок Холмс му се искаше да зададе още въпроси, но с поведението си херцогът ясно даде да се разбере, че разговорът е приключил. Този изтънчен аристократ очевидно не желаеше да обсъжда семейните си работи с чужд човек, а всеки нов въпрос можеше да разбули някоя добре прикривана страна от личния му живот.

След като херцогът и секретарят излязоха, приятелят ми се залови за работа с присъщото му усърдие.

Внимателният оглед на стаята на момчето не даде нищо ново, а само потвърди убеждението, че е можело да избяга единствено през прозореца. В стаята на учителя също не се откриха нови улики. И тук до прозореца стигаше бръшлян, но той не беше издържал тежестта му и когато осветихме с фенер мястото, видяхме отпечатъци от токове на обувки. Измачканата трева беше единственото свидетелство за това необяснимо нощно бягство.

Шерлок Холмс излезе и се прибра след единайсет часа през нощта. Беше се сдобил отнякъде с подробна топографска карта на околността. Донесе я в моята стая, разстла я на леглото и постави лампата в средата. Запали лулата си и се зае да разглежда картата, като ми сочеше от време на време с димящия кехлибарен мундщук местата, които го интересуваха.

— Тази история започва все по-силно да ме увлича, Уотсън — сподели той. — Има някои особено интересни подробности… Докато сме още в началния стадий на разследването, искам да насоча вниманието ти към онези географски особености, които могат да се окажат свързани със събитието. Погледни картата. Това защриховано квадратче е училището. Забождам тук една карфица. Тази линия е главният път. Той минава покрай училището в посока изток-запад и както виждаш, в продължение на километър и половина и в двете посоки никъде не се разклонява. Ако двамата бегълци са тръгнали по главния път, не е имало как да се отклонят от него.

— Така изглежда.

— По една щастлива случайност имаме възможността да проучим какво е ставало на този път през въпросната нощ. Ето тук, където сочи лулата ми, от дванайсет до шест часа сутринта е дежурил един местен полицай. Както виждаш, това е първото кръстовище в източна посока. Полицаят твърди, че не е напускал поста си и за миг, и би било невъзможно да не забележи учителя и момчето, ако са минали оттам. Говорих с него тази вечер и мисля, че може да му се вярва. Следователно тази част на пътя трябва да се изключи. Да огледаме сега западната посока. Тук се намира странноприемницата „Червеният бик“, чиято стопанка е болна. Тя изпратила да извикат лекар от Макълтън, но той бил на посещение при друг болен и пристигнал едва призори. Близките й са го чакали през цялата нощ и все някой от тях е поглеждал към пътя, за да види дали не идва. Твърдят, че никой не е минавал покрай странноприемницата. Ако е вярно, значи и западната посока не е интересна за нас. Остава да приемем, че бегълците са тръгнали в друга посока.

— А велосипедът? — възразих аз.

— Ще стигнем и до него. Сега да продължим размишленията си. Щом бегълците не са тръгнали по пътя, несъмнено са се отправили или на север, или на юг от училището. Да разгледаме двата варианта. На юг от училището, както виждаш, се простира огромен масив от орница, разделена на малки, оградени с каменни зидове парцели. През тях очевидно не може да се мине с велосипед. Значи този вариант отпада. В такъв случай да насочим вниманието си на север. Тук виждаме една горичка, а веднага след нея в продължение на десет мили се простира обширна, обрасла с ниски храсти блатиста равнина, която става все по-стръмна на север. Вляво на петнайсет километра разстояние по пътя е Холдърнес хол, а напряко — само на девет. Равнината е почти пуста. Тук-там има по някоя малка скотовъдна ферма, за овце и крави. Единствените други обитатели на тази пустош са блатните птици. По-нататък минава Честърфийлдското шосе. До него има църква, две-три селски къщи и странноприемница. Нататък се издигат високи и стръмни хълмове. Мисля, че трябва да насочим разследването си именно на север.