Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Шерлок Холмс изслуша с голямо внимание разказа на отчаяния директор. Смръщените вежди и дълбоката бръчка между тях достатъчно убедително говореха, че едва ли е нужно да го уговарят повече и че всеотдайно ще се залови с разнищването на тази история, която извън трагичността си събуждаше неизменната му страст към сложното и необикновеното. Той извади тефтерчето и си записа нещо.

— Много сте сбъркали, че не сте дошли веднага при мен — каза строго Холмс. — Това доста ще ме затрудни. Сигурен съм например, че и бръшлянът, и моравата са можели да разкрият доста неща на опитния наблюдател.

— Нямам вина за това, господин Холмс. Херцогът държеше на всяка цена да се избегне публичното разгласяване. Бои се семейните му недоразумения да не станат достояние на обществото. Направо изпада в ужас от това.

— Местната полиция не предприе ли разследване?

— Предприе, сър. За съжаление без резултат. В един момент помислихме, че сме попаднали на сигурна следа — момче и млад мъж били отпътували с ранния влак от съседната гара. Едва снощи ни съобщиха, че са ги задържали в Ливърпул, но веднага се разбра, че са съвсем други хора. Изпаднах в пълно отчаяние и след като прекарах една безсънна нощ, се качих на първия влак и дойдох при вас.

— Предполагам, че след тази фалшива диря полицията вече не се престарава в разследването?

— То е прекратено.

— Изгубени са цели три дни. А работата поначало е била много лошо подхваната.

— Прав сте. Съжалявам.

— И все пак загадката може да бъде разкрита. Готов съм да се заема със случая. А сега ми кажете имаше ли някаква връзка между изчезналото момче и учителя по немски?

— Никаква, сър.

— Лорд Солтайър в неговия клас ли беше?

— Не. Доколкото знам, двамата нито веднъж не са си говорили.

— Много странно. Момчето имаше ли велосипед?

— Не.

— А липсва ли нечий друг велосипед?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Предполагам, че не допускате немецът да е тръгнал с велосипед посред нощ, понесъл момчето на ръце?

— Не, разбира се.

— В такъв случай каква е вашата хипотеза?

— Възможно е да са използвали велосипеда само за заблуждение. Да са го скрили някъде и да са тръгнали пеша.

— Възможно е. Аз лично смятам обаче това обяснение за неубедително. Под навеса е имало и други велосипеди, нали?

— Да, няколко.

— Защо тогава не са скрили два велосипеда, ако са искали да оставят впечатлението, че са заминали с тях?

— За това не помислих.

— Щяха да скрият два, разбира се. Не, тази хипотеза е несъстоятелна. Все пак изчезването на велосипеда би могло да стане важен изходен момент за нашето разследване. В края на краищата един велосипед не е нещо, което лесно може да се скрие или унищожи. И още един въпрос. Идвал ли е някой при момчето в деня преди изчезването му?

— Не.

— Да е получавало някакви писма?

— Да, едно.

— От кого?

— От баща си.

— Отваряте ли писмата на учениците?

— Не.

— Откъде знаете тогава, че е било от баща му?

— Пликът беше с герб, а адресът бе изписан с характерния за херцога ъгловат почерк. Освен това самият херцог си спомни, че е писал на сина си.

— Преди това момчето получаваше ли други писма?

— През последните няколко дни — не.

— А от Франция писма идвали ли са?

— Не, никога.

— Вярвам, че разбирате защо ви задавам тези въпроси. Има две възможности: лорд Солтайър или е отвлечен, или е избягал по собствено желание. Ако приемем второто предположение, някой отвън трябва да е подтикнал момчето към бягство, иначе то самото едва ли би се решило на подобна стъпка. Щом никой не го е посещавал, значи въздействието е било упражнено чрез писма. Затова искам да зная кои хора са му писали.

— За съжаление не мога много да ви помогна. Доколкото знам, писал му е само бащата.

— И последното му писмо е получено тъкмо в деня на изчезването. Приятелски ли бяха отношенията между баща и син?

— Херцогът не се държи приятелски с никого. Изцяло е погълнат от обществените си задължения и ако питате мен, обикновените човешки чувства не са му присъщи. Към сина си обаче се отнасяше добре — по някакъв особен, негов си начин, разбира се.

— Но момчето е било по-силно привързано към майката, нали?

— Да.

— То само̀ ли ви каза това?

— Не.

— Кой тогава? Херцогът ли?

— Какво говорите! Не, разбира се.

— Откъде в такъв случай знаете за чувствата му?

— Разговарях на няколко пъти със секретаря на негова светлост, господин Джеймс Уайлдър, и той между другото дискретно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайър.