Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Точно така, уважаеми Лестрейд, струва ми се някак прекалено очевидно — каза Холмс. — Въображението едва ли може да бъде изтъкнато редом с другите ви безценни качества, но ако можехте поне за миг да се поставите на мястото на този младеж, щяхте ли да извършите престъплението веднага след съставянето на завещанието? Нямаше ли да помислите, че е твърде опасно да се установи тъй тясна връзка между двете обстоятелства? Щяхте ли да се решите да действате, когато сте допуснат в къщата не от жертвата, а от прислужничка и следователно не можете да скриете, че сте били там? И най-сетне, щяхте ли да положите такива усилия, за да премахнете трупа, а да оставите бастуна си като знак, че вие сте убиецът? Признайте си, Лестрейд, че всичко това е твърде невероятно.

— Що се отнася до бастуна, господин Холмс, знаете не по-зле от мен, че престъпникът често действа бързешком и върши неща, които един човек с ясен ум не би допуснал. Навярно просто се е страхувал да се върне в стаята, за да го потърси. Хайде, предложете ми друга теория, която да съответства на фактите.

— Много лесно мога да ви предложа пет-шест теории — рече Холмс. — Ето ви например една, съвсем правдоподобна и дори вероятна, подарявам ви я. Възрастният мъж показва документи, които очевидно имат значителна стойност. Минаващ наблизо скитник ги зърва през прозореца, тъй като жалузите са спуснати само наполовина. Адвокатът излиза. На сцената се явява скитникът. Грабва попадналия пред очите му бастун, убива Олдейкър и си тръгва, като преди това подпалва трупа му.

— Че каква полза ще има скитникът от горенето на трупа?

— А каква полза ще има Макфарлън?

— Искал е да скрие някоя улика.

— Скитникът навярно е искал да скрие факта, че там изобщо е станало убийство.

— А защо не е взел нищо?

— Защото е намерил само документи, срещу които не би могъл да получи пари.

Лестрейд поклати глава, но както ми се стори, лицето му вече не излъчваше предишната непоклатима увереност.

— Е, господин Холмс, търсете си вашия скитник, щом желаете, но докато го намерите, ние ще си държим нашия заподозрян. Бъдещето ще покаже кой от двама ни е прав. Забележете обаче, господин Холмс: доколкото ни е известно, нито един от документите не е бил скрит или унищожен, а задържаният е човекът, който има най-голям интерес от съхраняването им, тъй като се явява наследник по право и, тъй или инак, ще влезе във владението им.

Забележката сякаш направи дълбоко впечатление на приятеля ми.

— Нямам намерение да отричам, че в някои отношения уликите силно подкрепят вашата теория — рече той. — Искам само да посоча, че са възможни и други предположения. Както сам казахте, бъдещето ще покаже. Приятен ден! Мисля, че днес по някое време ще прескоча до Норууд, за да видя как напредвате с разследването.

След като детективът си тръгна, приятелят ми стана и взе да се приготвя за действие с чевръстите движения на човек, комуто предстои наистина приятна задача.

— Както вече казах, Уотсън — заяви той, навличайки припряно редингота си, — първата ми работа е да отида в Блекхийт.

— А защо не в Норууд?

— Защото в случая имаме едно необикновено събитие, станало непосредствено след друг, не по-малко странен инцидент. Полицията съвсем погрешно съсредоточава вниманието си върху второто произшествие, защото то е свързано с престъпно деяние. Ала за мен е очевидно, че логиката изисква да подходя към случая, като най-напред се опитам да изясня първото — загадъчното завещание, направено така внезапно и в полза на един тъй неочакван наследник. Има вероятност това да улесни в някаква степен обяснението на последвалите събития. Не, скъпи приятелю, не мисля, че ще имам нужда от помощта ти. Не ме застрашава никаква опасност, иначе и през ум не би ми минало да тръгна без теб. Надявам се довечера да съм в състояние да ти съобщя, че съм сполучил да направя нещо за нещастния младеж, който тъй отчаяно потърси закрилата ми.

Приятелят ми се прибра късно вечерта и щом зърнах изнуреното му угрижено лице, веднага ми стана ясно, че благородните надежди, с които бе заминал, не са се оправдали. За да успокои разтревожения си дух, близо час той монотонно свири на цигулката си. Най-накрая захвърли инструмента и се впусна в подробно описание на претърпените несполуки.

— Всичко тръгна наопаки, Уотсън, възможно най-зле. Пред Лестрейд говорих самоуверено, но, ей Богу, струва ми се, че поне веднъж нашият приятел е на прав път, а ние — на грешен. Инстинктът ми подсказва едно, но фактите говорят точно обратното. Опасявам се, че английските съдебни заседатели още не са достигнали онази интелектуална висота, която би им позволила да предпочетат моите теории пред фактите на Лестрейд.