Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Почакайте! — рече Холмс. — Кой ви отвори?

— Една жена на средна възраст, икономката му, предполагам.

— Сигурно е изрекла името ви?

— Точно така — отвърна Макфарлън.

— Продължете, моля.

Макфарлън избърса влажното си чело и поде наново разказа си:

— Тази жена ме въведе във всекидневната, където на масата ни чакаше скромна вечеря. После господин Джонас Олдейкър ме покани в спалнята си, в която имаше масивна каса. Той я отвори и извади куп документи, които прехвърлихме заедно. Приключихме към единайсет и половина. Той отбеляза, че не бива да безпокоим икономката, и ме изпрати през френския прозорец на стаята, който остана през цялото време отворен.

— Жалузите бяха ли спуснати? — попита Холмс.

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че бяха спуснати наполовина. Да, спомням си как той ги дръпна нагоре, за да отвори докрай прозореца. Не можех да открия бастуна си, но господин Олдейкър ми рече: „Няма значение, момчето ми, отсега нататък, надявам се, ще се виждаме често, тъй че ще пазя твоя бастун, докато дойдеш да си го вземеш.“ Тръгнах си и оставих моя домакин застанал до отворената каса; документите лежаха върху масата на купчини. Беше толкова късно, че не можех да се прибера в Блекхийт, затова прекарах нощта в „Анърли армс“, а сутринта прочетох това ужасно нещо във вестника.

— Имате ли някакви въпроси, господин Холмс? — попита Лестрейд, който веднъж-дваж бе повдигнал вежди по време на този забележителен разказ.

— Преди да съм ходил в Блекхийт, не.

— Имате предвид Норууд — рече Лестрейд.

— О, да, несъмнено точно това имах предвид — отвърна Холмс с присъщата му тайнствена усмивка.

Лестрейд бе виждал твърде често — доста по-често, отколкото би му било приятно да признае — как този остър като бръснач ум разкрива непроницаеми за него загадки. Забелязах, че изгледа моя приятел с любопитство.

— Мисля, че скоро ще се наложи да си поговоря с вас, господин Холмс — каза той. — Е, господин Макфарлън, двама от подчинените ми са пред вратата, а отвън ни чака кабриолет.

Нещастният младеж се изправи и хвърляйки последен умолителен поглед към двама ни с Холмс, излезе от стаята. Полицаите го поведоха към кабриолета, но Лестрейд остана с нас.

Холмс бе вдигнал страниците, които съставляваха черновата на завещанието, и ги разглеждаше с дълбок интерес.

— Е, Лестрейд, не ви ли се струва, че в този документ има нещо странно? — той побутна страниците.

Инспекторът ги прехвърли с озадачено изражение.

— Разчитам началните редове на първата страница, средата на втората и малко от последната. Там все едно е печатан текст, докато почеркът между тях е съвсем нечетлив, а на три места изобщо нищо не се разбира.

— И какво според вас означава това? — попита Холмс.

— А според вас какво може да означава?

— Документът е писан във влак, четливите места — на гарите, неясните — по време на движение, а съвсем неразбираемите — на минаване през стрелките. Вещият познавач веднага би заявил, че тези страници са нахвърляни на някоя от градските линии, тъй като стрелките са толкова начесто само в непосредствена близост с голям град. Ако приемем, че цялото пътуване е преминало в писане на завещанието, излиза, че влакът е бил експрес с една-единствена спирка между Норууд и Лондонския мост.

Лестрейд прихна.

— Направо ме слисвате с вашите теории, господин Холмс! И каква връзка има това с настоящия случай?

— Ами разказът на младежа донякъде се потвърждава — завещанието явно е било написано от Джонас Олдейкър по време на вчерашното му пътуване. Но не е ли твърде странно, че някой с такава небрежност съставя толкова важен документ? Това навежда на мисълта, че не му е придавал голямо значение. Ако някой не желае завещанието му да бъде изпълнено, навярно би го написал точно по този начин.

— Е, заедно с него е подписал и смъртната си присъда — рече Лестрейд.

— Така ли смятате?

— А вие не смятате ли така?

— Не е изключено, но за мен случаят засега е неясен.

— Неясен ли? Е, ако това не е ясно, кое тогава е? Един младеж внезапно научава, че ще получи цяло състояние, ако друг по-възрастен мъж почине. И какво прави нашият младеж? Не казва нищо никому, но тъй наглася нещата, че да посети клиента си под някакъв претекст късно вечерта; изчаква, докато единственият друг човек в къщата заспи, след това убива мъжа в уединената стая, изгаря тялото му на камарата дървен материал и се укрива в близкия хотел. Петната от кръв в стаята и по дръжката на бастуна са почти незабележими. Навярно изобщо не ги е видял и се е надявал, че ако тялото изгори напълно, ще прикрие всички следи от престъплението, защото иначе биха довели до него. Нима всичко това не е очевидно?