Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Животно! — извика Холмс. — Лестрейд! Шишето с бренди! Сложете я на стола! Припадна от мъченията и от изтощение.

Тя отвори очи.

— Спаси ли се? — попита тя. — Избяга ли?

— Той не може да ни избяга, госпожо.

— Не, не питам за мъжа ми. Сър Хенри… спасен ли е?

— Да.

— А кучето?

— Застреляно е.

От гърдите й се изтръгна дълга въздишка на облекчение:

— Слава Богу! Слава Богу! О, този негодник! Вижте как се отнасяше с мен!

Тя дръпна ръкавите си и ние с ужас видяхме, че целите й ръце се покрити със синини.

— Но това е нищо! Той омърси и измъчи душата и сърцето ми. Докато все още таях надежда, че ме обича, понасях всичко — и грубостите, и самотата, и живота, пълен с лъжи, всичко, всичко! Но сега разбирам, че дори в любовта съм била наивница и сляпо оръдие в ръцете му.

Докато говореше, тя избухна в сподавено ридание.

— Няма никаква причина да храните добри чувства към него, госпожо — каза Холмс. — Затова кажете ни къде можем да го намерим. Ако някога сте му помогнали в злодеянията, сега помогнете и на нас, за да изкупите вината си.

— Може да се е скрил само на едно място — отговори тя. — На острова, в самото сърце на мочурището, има стар калаен рудник. Там държеше кучето и беше направил някои приготовления, за да има убежище при нужда. Само там може да е избягал.

Мъглата се беше лепнала о стъклото като памук. Холмс поднесе лампата към прозореца.

— Вижте — каза той. — Тази вечер никой не би могъл да се промъкне през Гримпенското мочурище.

Тя се засмя и плесна с ръце. В усмивката и в очите й се четеше злорадство.

— Нататък той може би ще намери пътя, но никога няма да може да се върне — възкликна тя. — В такава нощ как може да види колчетата, които показват пътя? Заедно ги поставихме, за да отбележим пътя през мочурището. Ах, ако ги бях извадила днес! Тогава щеше да падне в ръцете ви.

Явно беше, че докато не се вдигне мъглата, преследването щеше да е безсмислено. Оставихме Лестрейд като пълновластен господар на къщата, а двамата с Холмс отведохме баронета в Баскервил хол. Не можеше вече да крием от него историята на Степълтънови и когато научи истината за жената, която обичаше, сър Хенри посрещна удара мъжествено. Но поради сътресението от нощното преживяване нервите му бяха разстроени и до сутринта вдигна висока температура. Повикахме доктор Мортимър да се грижи за него. Едва след околосветското пътуване, което двамата направиха впоследствие, сър Хенри възвърна бодростта и жизнерадостността си и стана отново човекът, какъвто беше, преди да наследи прокълнатия имот.

Приближавам се към края на този необикновен разказ, в който се опитах да въвлека читателя във всички смътни догадки и неопределени страхове, които тъй дълго помрачаваха живота ни и приключиха трагично. На сутринта след смъртта на кучето мъглата се вдигна и госпожа Степълтън ни поведе към пътеката през мочурището. Тази жена с такова нетърпение и готовност ни водеше по следите на мъжа си, че едва сега ни стана напълно ясно колко ужасен е бил животът й с него. Оставихме я на едно тясно полуостровче от твърда торфеста почва, което се вдаваше в ширналата се отпред тиня. Нататък ниски, забити тук-там колчета очертаваха пътеката, която вървеше зигзагообразно през обраслите с тръстика бабуни, измежду покритите със зелен накип бездни и отвратителните локви тиня, които препречваха пътя на незапознатия с тези места. Разлагащият се камъш и буйните, покрити с кал водорасли изпущаха миризма на гнило и тежки зловонни пари, които ни удряха в носа. Неведнъж след някоя погрешна стъпка затъвахме до коляно в тъмната, едва потрепваща тиня и повърхността й се надипляше от леки концентрични вълни, които се разнасяха надалеч. Тя ни дебнеше с лепкавата си прегръдка на всяка крачка и когато потъвахме в нея, ни се струваше, че някаква злостна ръка ни тегли надолу към злокобните й дълбини — толкова жестока и силна беше тази прегръдка. Намерихме и едно доказателство, че и някой друг е минавал преди нас по този опасен път. Нещо черно стърчеше сред кичур блатна трева, който го задържаше да не потъне в тинята. Когато Холмс стъпи встрани от пътеката, за да го вземе, потъна до кръста и ако не бяхме там да го изтеглим, кракът му едва ли щеше да намери отново твърда почва. Той размаха във въздуха стара черна обувка с надпис отвътре „Мейърс, Торонто“.

— Струваше си калната баня — каза той. — Това е изчезналата обувка на сър Хенри.

— Захвърлена от Степълтън, докато е бягал.