Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Един от недостатъците на Шерлок Холмс, ако изобщо може да се нарече недостатък, беше, че страшно мразеше да говори пред когото и да е за плановете си, преди да е настъпил моментът за изпълнението им. Това несъмнено донякъде се дължеше на властната натура на този човек, който обичаше да влияе върху околните и да ги изненадва, а донякъде и на професионалната му предпазливост, която го караше да не поема излишни рискове. Това обаче беше доста неприятно за онези, които работеха като негови сътрудници и помощници. Често съм патил от тази негова черта, но никога така мъчително, както през това дълго пътешествие в тъмнината. Предстоеше ни голямо изпитание. Щяхме най-сетне да нанесем решителния удар, Холмс продължаваше да не казва нищо и аз можех само да гадая за хода на действията ни. Вече тръпнех от нервно напрежение, когато най-сетне хладният вятър в лицето и тъмните голи простори от двете страни на тесния път ми подсказаха, че сме отново в тресавището. Всяка крачка на конете и всяко завъртане на колелата ни приближаваха към кулминационната точка на това приключение.

Заради кочияша на кабриолета, когото бяхме наели, не приказвахме по нашата работа, така че водехме някакъв банален разговор и нервите ни бяха опънати от възбуда и напрежение. След тази принудена сдържаност почувствах истинско облекчение, когато най-после минахме край къщата на Франкланд и разбрах, че наближаваме Баскервил хол и мястото на бъдещото действие. Не спряхме пред входа, а чак при страничната врата на алеята с тисовете. Платихме на кочияша и го отпратихме незабавно обратно за Кумб Трейси, а ние поехме към Мерипит хаус.

— Въоръжен ли сте, Лестрейд?

Дребничкият детектив се усмихна:

— Щом имам панталони, значи имам и заден джоб, а щом имам заден джоб, значи в него има нещо.

— Отлично! Ние с моя приятел също сме готови за всякакви изненади.

— Не казвате почти нищо, господин Холмс. В какво се състои играта?

— В чакане.

— Ей Богу, мястото не изглежда много весело — каза детективът и потръпна, като огледа мрачните склонове на хълмовете и мъглата, потопила като огромно езеро Гримпенското мочурище. — Виждам отпред светлините на някаква къща.

— Това е Мерипит хаус, крайната цел на пътешествието ни. Моля ви да ходите на пръсти и да говорите само шепнешком.

Движехме се предпазливо по пътеката, но на сто и петдесет метра от къщата Холмс ни спря.

— Достатъчно — каза той. — Онези скали отдясно са чудесно прикритие.

— Тук ли ще чакаме?

— Да. Ще устроим малка засада. Слезте в тази падинка, Лестрейд. Ти си влизал в къщата, нали, Уотсън? Можеш ли да ми кажеш разположението на стаите? Какви са тези прозорци с решетките в края?

— Мисля, че са на кухнята.

— А другият, който свети така ярко?

— Там със сигурност е трапезарията.

— Капаците са вдигнати. Ти познаваш най-добре терена. Иди внимателно дотам и виж какво правят. Но, за Бога, не бива да разберат, че ги наблюдаваш!

Изминах на пръсти пътечката, сниших се зад ниския зид около младата овощна градина и примъквайки се в сянката му, стигнах до място, откъдето можех да надникна през прозореца.

В стаята имаше само двама души — сър Хенри и Степълтън. Седяха край кръглата маса един срещу друг, обърнати с профил към мен. И двамата пушеха пури, пред тях имаше кафе и вино. Степълтън говореше оживено, но баронетът изглеждаше блед и разсеян. Нищо чудно да бе потиснат от мисълта, че ще трябва да се връща сам през зловещото тресавище.

Докато ги наблюдавах, Степълтън стана и излезе от стаята, а сър Хенри си напълни чашата и се облегна на стола, смучейки пурата си. Чух изскърцване на врата и хрускането на подметки по чакъла. Стъпките минаха по пътеката от вътрешната страна на зида, недалеч от мястото, където се бях притаил. Надничайки отгоре, видях, че естественикът е изправен пред вратата на една барака в ъгъла на градината. Ключът щракна в ключалката и когато Степълтън влезе, отвътре се чу някакъв особен шум от боричкане. Той остана не повече от минута-две, след това ключът отново изщрака и естественикът мина край мен и влезе в къщата. Когато видях, че се върна при госта си, изпълзях безшумно назад до мястото, където ме чакаха двамата, за да им кажа какво съм видял.

— Значи, Уотсън, дамата я няма там? — попита Холмс, когато свърших доклада си.

— Да.

— Къде може да е? Никоя от стаите не свети освен кухнята.

— И аз не мога да си представя къде е.