Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Какво предлагаш?

— Знам коя е нейната стая. Дотам може да се стигне по покрива на една външна пристройка. Предлагам довечера двамата да идем и да проверим дали няма да намерим точно там отговора на загадката.

Трябва да призная, че перспективата не ми се стори примамлива. Стара къща, в която цари злокобен дух, странни и чудати обитатели, неизвестни опасности, свързани с проникването ни в къщата, и това, че се поставяхме извън закона — всичко това никак не ме въодушевяваше. Но в хладнокръвните разсъждения на Холмс се криеше нещо, което не даваше на човек никаква възможност да се отклони от замисленото приключение. Ясно бе, че това е единственият начин да се стигне до решение. Мълчаливо стиснах ръката му и жребият беше хвърлен.

Но не беше писано разследването ни да има толкова рискован завършек. Към пет часа, вече на смрачаване, в стаята ни се втурна развълнуван селянин.

— Заминаха, господин Холмс. Хванаха последния влак. Дамата се отскубна и сега е долу в един файтон.

— Отлично, Уорнър! — извика Холмс, като скочи. — Уотсън, празнините се запълват стремително.

Във файтона седеше жена, почти припаднала от нервно изтощение. По изпитото й лице се четяха следите от неотдавнашна трагедия. Главата й беше отпусната апатично, но когато я вдигна и обърна към нас безизразните си очи, видях, че зениците й представляват две черни точици в центъра на големите сиви ириси. Беше упоена с опиум.

— Наблюдавах портата, както ми заръчахте, господин Холмс — каза нашият пратеник, уволненият градинар. — Когато каретата излезе, я проследих до гарата. Жената вървеше като насън, но когато се опитаха да я качат на влака, се опомни и започна да се съпротивява. Натикаха я във вагона. Тя пак се отскубна. Застъпих се за нея, настаних я във файтона и ето ни тук. Няма да забравя лицето на прозореца на вагона, докато я отвеждах — черноокия жълт дявол с изкривена от бяс физиономия. Няма да живея дълго, ако му попадна в ръцете.

Качихме жената горе, сложихме я на канапето и няколко чаши силно кафе не след дълго прочистиха ума й от мъглите на опиата. Холмс повика Бейнс и му обясни накратко положението.

— О, сър, намерили сте доказателството, което ми е нужно — каза инспекторът, стискайки сърдечно ръката на приятеля ми. — От самото начало и аз вървя по същата следа.

— Какво! Подозирали сте Хендерсън?

— Да, господин Холмс. Докато вие дебнехте в храстите до Горен Гейбъл, аз ви виждах от едно съседно дърво. Просто беше въпрос на късмет кой пръв ще получи доказателства.

— Тогава защо арестувахте мулата?

Бейнс се подсмихна.

— Бях сигурен, че Хендерсън, както се е нарекъл, усеща, че е под подозрение, и докато има някаква опасност, ще се спотайва и няма да предприема нищо. Арестувах невинен човек, за да го накарам да си мисли, че сме свалили подозрението от него. Знаех, че тогава вероятно ще се разкрие и ще ни даде възможност да стигнем до госпожица Бърнет.

Холмс сложи ръка на рамото на инспектора.

— Ще стигнете далеч в попрището си. Притежавате инстинкт и интуиция — каза той.

Бейнс се изчерви от удоволствие.

— Цяла седмица на гарата дежури цивилен полицай. Където и да идат обитателите на Горен Гейбъл, той ще ги държи под око. Но сигурно му е било трудно да реши какво да прави, когато госпожица Бърнет се е изскубнала. Слава Богу, че вашият съгледвач се е погрижил за нея и всичко свърши добре. Не можем да го арестуваме без нейните показания, затова колкото по-скоро ги получим, толкова по-добре.

— Тя се възстановява с всяка минута — каза Холмс, като хвърли поглед към гувернантката. — Но кажете ми, Бейнс, що за човек е този Хендерсън?

— Хендерсън — отвърна инспекторът — е дон Мурильо, наричан навремето Тигъра на Сан Педро.

Тигъра на Сан Педро! За миг като светкавица през ума ми мина цялата история на този мъж. Беше прочут като най-разгулния и кръвожаден тиранин, управлявал някога под маската на цивилизован управник. Силен, безстрашен и пълен с енергия, той имаше достатъчно достойнства, за да тероризира народа си в продължение на десет-дванайсет години. Името му всяваше ужас в цяла Централна Америка. Накрая се бе вдигнал всеобщ бунт срещу него. Но с извънредната си хитрост той усетил задаващата се опасност и скришом натоварил съкровищата си на борда на кораб с екипаж, съставен от предани поддръжници. На следващия ден бунтовниците превзели празен дворец. Нямало ги диктатора, двете му деца, секретаря и богатството. От този миг той изчезнал вдън земя и в европейските вестници често се пишеше за него.